Пятница, 21.09.2018, 01:17
Приветствую Вас Гость


Школа "Златен Дракон"

Главная » Статьи » Общи статии

История на Кунг-Фу в контекста на другите бойни изкуства; хронология и сравнителен анализ - 1 част

  2-ра Научна конференция по Кунг-Фу; НСА и БФКТ, 29.03.2014 г.


                      



 

 

сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ


1) ВЪВЕДЕНИЕ

Китайските бойни изкуства повече известни днес като Кунг-Фу имат близо 4000 годишна история (44, 47). В днешно време те наброяват около 130 основни стила, а с разновидностите и подстиловете стават около 400. Дори и специалистите понякога се затрудняват при тяхната класификация, генеалогия, история, родословни дървета и школи. Именно за това внимателно трябва да се изследва историята на Кунг-Фу, като се отсяват митовете и легендите и се достига до същината на материята, опирайки се повече на факти и документи. Това понякога е доста трудно начинание, защото в по-ранните периоди, а дори и в средновековието имаме доста оскъдни исторически документи, а и много от тях са били загубени или унищожени по време на многобройните войни. За някои стилове са останали са само устни предания или речитативи („песни”) като класически текстове предавани от поколение на поколение вътре в школите като важна информация, които по-късно са записани. Така или иначе традицията днес е все още жива, което е важно, а и в последно време все повече изследователи полагат усилия за запазване на древните знания в това поле. Преиздават се старите книги, появиха се и множество преводи на други езици, авторски книги, сборници, научни изследвания, дисертации, документални филми, провеждат се състезания, практически семинари и т.н.; т.е. на лице имаме един явен подем и възраждане на интереса към Кунг-Фу, като старите знания, текстове и традиционни практики се съчетават успешно с новите информационни технологии и бърз обмен на информация на всякакви нива.
Целта на настоящото изследване е обобщавайки и анализирайки развитието на Кунг-Фу през вековете да спомогне на практикуващи, инструктори и изследователи за по-ясното очертаване на взаимовръзките между отделните стилове и школи, а също и връзките между китайските и другите бойни изкуства, основно в Азия. В разширен план, анализът показва и развиване на определени сходства по пътя на конвергенцията (поставяне в сходни условия) при различни бойни изкуства, понякога отстоящи на големи разстояния и в различни географски области и континенти. Хронологичното представяне по исторически периоди на различните важни центрове на цивилизация и прилежащите им бойни изкуства и дисциплини ни дава една по-пълна и обобщена картина в световен мащаб как са се развили и еволюирали тези бойни изкуства, спортове и психо-физическа култура. В изложението съм се постарал да осветля някои по-тъмни периоди в историята на бойните изкуства, които липсват дори в специалната литература. Акцентът на изследването е разбира се върху историята на Кунг-Фу; систематизацията и класификацията на стиловете както и особенностите и спецификата на отделните групи стилове и школи, като съм се съсредоточил главно във стилове, които са по-добре познати у нас и се развиват практически в клубовете и школите. Обърнато е също така внимание върху съдържанието и задължителните „атрибути” на всеки един традиционен стил на Кунг-Фу, както и анализ на разликите между Кунг-Фу и У-Шу, които в днешно време на практика се явяват различни дисциплини и спортове. Така представено изследването може да се превърне в добър фундамент и насока както за теоретични така и за практически бъдещи разработки; изготвяне на тренировъчни методики, спортно-състезателни правилници, за личностно развитие и специализация на експертно ниво в дадена област на Кунг-Фу (като спорт, психо-физическа култура, като самоотбрана или за целите на армията, полицията, охранителната дейност и за хора с рискови професии).
Повечето бойни изкуства са тясно специализирани и могат да бъдат класифицирани като: ударни, хватови и хватово-ударни, като тази класификация се отнася главно до техниките без оръжие. Подобна класификация се прави на базата на преобладаващите техники и изхождащата от тях стратегия на борбата. Това дава възможност за анализи на различните бойни изкуства и стилове и определяне на оптималните им добри или слаби страни. Сред експертите съществува мнение, че в същността си бойните изкуства са едно цяло, а стиловете и видовете са се появили вследствие тясната специализация и предпочитанията на отделните майстори. Историята потвърждава този факт.
Съгласно горната класификация по-известните бойни изкуства могат да бъдат подредени приблизително така:
А) Ударни – юмручен бой (бокс), Муки-Бокс, Важдра-Мусти, Кунг-Фу (Ба-Дзи-Цюан, Ян-Цин-Цюан (Мидзун-Цюан), Чуо-Дзяо, Джа-Цюан, Тун-Бей-Цюан, Фан-Дзъ-Цюан и др.), Карате, Савате, Тай-бокс (Муай-Тай), Бандо, Кик-бокс, Муай-Боран, Таекуондо, Те-Кион, Тан-Су-До и др.
Б) Хватови – борба, Цин-На, Панкратион, Бандес, Шуай-Дзяо, Кеч, Джу-Джуцу, Айкидо, Джудо, Самбо, Граплинг и др.
В) Хватово-ударни – Каларипаят, Хапкидо, Шоринджи-Кемпо, Пенджак-Силат, Кунг-Фу (Шаолин-Цюан, Удан-Цюан, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан, Син-И-Цюан, Уин-Чун-Кюн, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Ин-Джао-Цюан, И-Ли-Цюан, Тан-Лан-Цюан и др.), Кън-Тао, Кемпо, Нин-Джуцу, Фа-Шу, Традиционно Карате (Окинава), Карате Вадо-рю, Кудо, ММА и др.


2) ВАЖНИ СВЕТОВНИ ЦЕНТРОВЕ НА БОЙНИТЕ ИЗКУСТВА И ХРОНОЛОГИЯ

По принцип бойните изкуства исторически са се развивали и могат да бъдат проследени на всички континенти, но най-древните от тях са в Европа, Мала Азия, Китай, Индия, Месопотамия и Египет (1, 40). Развитите и популярни днес азиатски бойни изкуства от Япония, Корея, Филипините, Виетнам, Малайзия, Индонезия, Тайланд, Бирма и др., са се появили в един по-късен период и то под влияние (пряко или коствено) на споменатите вече центрове (48). Японския автор Тецутака Сугавара (майстор на Кен-Джуцу Катори Шинто-рю, Айкидо и Карате) в своето тритомно изследване (42) върху японските и китайските бойни изкуства дава интересни исторически връзки в Евразия и по „Пътя на коприната”, както и за взаимното влияние на различните култури от Европа, Близкия Изток, Средна Азия и Далечния Изток. Той акцентира изследването си върху технологията за изработка на мечоветe, еволюцията на оръжията и различните направления на Кунг-Фу (Цюан-Шу, Дзиен-Шу), Кен-Джуцу, Айкидо, Джу-Джуцу и други бойни изкуства. Това изследване в голяма степен ми помогна и при написването на настоящата студия, както и потвърди някои мои предишни проучвания по въпроса. Личните ми контакти с майстора и неговата ерудиция също спомогнаха за по-ясното възприемане на материала.
Важно е да се отбележи, че бойните изкуства се развиват под непосредственото влияние на три важни фактора: цивилизация (духовна и материална култура), развитие на оръжията, стратегия и тактика за водене на военни действия (начини на воюване и военно дело). По начало бойните изкуства са създадени като средство за оцеляване, лов и водене на бой (война). В последствие се развива и тяхната надстройка под формата спортни дисциплини, философия, духовно развитие, здравословни ефекти и теоретична база, които са вторични; това трябва ясно да се разбере от практикуващите и да не се „поставя каруцата пред коня” с прекалена философия.....


Древен период и античност (3-то хил. пр. Хр. – 3 в. сл. Хр.)

Трудно може да се определи къде за пръв път се появяват бойните изкуства. Проблемът е горе – долу като този къде за първи път се е появил човека, а отговорът е, че това вероятно е станало на няколко места едновременно и дори в различни континенти. Сходствата не винаги насочват към взаимни влияния, а по-скоро говорят за конвергенция, както споменахме по-горе. Взаимните влияния до колкото ги има се появяват в един по-късен период с оглед на необходимото „технологично време”.
Най-ранните периоди за поява на бойните изкуства се считат 3-2-ро хил. пр. Хр. Това не означава, че преди това техни наченки и прототипи не са съществували, но именно в този период започват да се появяват и различни дисциплини, както с оръжие така и без него. Най-древни такива изображения и сведения са открити в Месопотамия, Европа, Египет, Индия и Китай.


Месопотамия

В Месопотамия са открити такива каменни барелефи на юмручни бойци (юмручен бой) от 2-ро хил. пр. Хр. и бронзови статуетки на борци от 3-то хил. пр. Хр. с характерната „борба на пояс”.
Решаваща роля и революционен скок във физическата култура на Месопотамия , а след това и в Близкия Изток и древния свят изиграва обстоятелството, че в началото на 2-ро хил. пр. Хр. е била изобретена леката колесница (с приложение на оси) и бързата бойна колесница на конна тяга. Масовото използване на коне не само довежда до преобразуване на военното изкуство, но и подобрява транспортните връзки между страните и ускорява обмена на културни ценности и опит; в частност в областта на бойните изкуства и технологиите за изработване на оръжия.
В Месопотамия, ритуалните състезания провеждащи се в новогодишните празници в чест на бог Мардук с повече от 1000 години предхождат древните олимпиади в Гърция. За развитието на физическата култура на Вавилон свидетелстват теракотени изображения на лов, преследване на животни, стрелба с лък,борба, юмручен бой и състезания с колесници, а също и изсечените на камък текстове „Законите на Хамурапи”, датирани от 1800-1750 г. пр. Хр.
От Асирийското царство, което в апогея си доминира в Междуречието и Вавилон имаме също изображения на плуващи воини (1200 г. пр. Хр.), а от по-късен период благородници ловуващи на колесници, фехтовка с мечове и мятане на копия. От 7 в. пр. Хр. по време на царуването на асирийския цар Ашурбанипал имаме запазени каменни стели и изображения на асирийски воини и офицери обсаждащи град заедно с цялото им въоръжение: мечове, боздугани, копия, лъкове, щитове, бойни колесници и обсадна техника. Има изображения и на самия цар Ашурбанипал на лов за лъвове с бойна колесница двуколка. В библиотеката на Ашурбанипал се съхранявал и древния „Епос за героя Гилгамеш” написан с клинопис на глинени плочки. В този епос има ценни сведения за военното дело, оръжията, борбата и бойните изкуства от древни времена практикувани в Месопотамия. Пак там имаме и явни наченки на философската мисъл на древна Месопотамия.
Тук трябва да се обърне внимание на факта, че наследници на културата на древна Месопотамия и шумерите се явяват множество народи като парти, скити, халдеи, перси, гърци, римляни и араби. Ценни сведения за военното изкуство и подготовка на персите дават антични автори като Херодот и Ксенофонт, както и някои др. (40). С Месопотамия имат известни връзки и някои от древните български племена (например кутиите/кутригурите и барсилите). При походите на персите в Гърция (гръцко-персийските войни) и похода на цар Дарий Персиеца (522-486 г. пр. Хр.) срещу скитите в 516 г. пр. Хр. става отчетлив обмен на култура, технологии, военно дело и бойни изкуства между персите и траките, които били техни съюзници срещу гърците!


Европа (Балканите), Северно Причерноморие и Мала Азия

В допълнение на казаното по-горе, през последните години научните изследвания и открития на историци, археолози и антрополози показват и доста по-ранни етапи в опитомяването на коня и използването на колесници в района на Балканите (България) и Северното Причерноморие. Според тези изследвания именно там е станало и първото опитомяване на коне преди около 7 000 години! Датировката е извършена на базата на открити черепи на коне с характерното изтриване на зъбите от юздите и откриване на най-старото колело от колесница в Евразия на възраст 7 000 г. (с. Биково, Сливенско). Не само това, но на територията на България и Румъния са открити най-древните писмености, най-старото златно съкровище в света (Варненския халколитен некропол) и най-старите царски инсигнии (жезъл и корона) на повече от 6000 г. Т.е. с около 2000 години по-стари от писменостите и аналогични предмети в Египет, Месопотамия и Китай; тези данни са изнесени преди 10 години на международен симпозиум по мултилингвистика от финландския професор Харалд Харман. Тези и други находки и изследвания показват наличие на древна култура (Културите Варна, Кукутени и Караново) на Балканите и въобще най-старата в Европа, които са били населени с траки, пеласги и кимерийци още преди 8 000 години. Според историческите атласи на Колин Макивиди (27) около 1800 г. пр. Хр. трако-кимерийците представляват една етно-културна общност простираща се от Балканите до Северното Причерноморие, които в по-късен период се разделят (около 825 г. пр. Хр.). Доказано е, че траки, кимерийци, скити и пеласги са развивали бойните изкуства и военното дело на едно изключително високо ниво доминирайки над околните народи и цивилизации в доста широк район. Без да навлизаме в подробности ще споменем, че тук са били развити различни дисциплини като борба, юмручен бой, панкратион, мятане на копия, стрелба с лък, скокове, конна езда и джигитовка, фехтовка с меч, състезания с колесници, различни атлетически дисциплини, стратегия и тактика, както и използването на богат арсенал от оръжия, някои от които като махайрата, ромфеята и бронзовите рапири за атакуване на доспехи (броня) са изключително оригинални и се срещат само в нашия регион. Доста от тези дисциплини по-късно около 884-776 г. пр. Хр. залягат и в древните олимпиади в Олимпия (Пелопонес). Откритите артефакти и оръжия в древна Тракия, както и хрониките от по-късни периоди показват богата гама от дисциплини и психо-физическа култура свързана с бойните изкуства на траките.
Авторът Стефан Йорданов в своя изключително детайлен и сериозен научен труд „Тракийския воин” (21) навлиза в най-големи подробности относно възпитанието, военната подготовка, посвещението, ритуалите и специфичната организация на тракийските воини и свещени съюзи. Според скромното ми мнение на специалист в бойните изкуства, а и на базата на някои други изследвания, с чиста съвест мога да потвърдя, че очевидно бойните изкуства и психо-физическа култура на древните траки, а и на древните българи не само е била на изключително високо ниво, но в редица показатели далеч превъзхожда считаните днес за класически школи от Япония, Китай, Корея, Тайланд, Филипините или в Западна Европа.
В този ранен период може дори да се говори за древни школи по бойни изкуства, които документирано са съществували едно поколение преди Троянската война (13-12 в. пр. Хр.). Такава школа например е комплексната тракийска школа или академия на кентавъра Хирон (наричан в хрониките „философа-цар”), където са се обучавали полумитичните герои и участниците в похода на аргонавтите като: Язон, Херакъл, Пелей (бащата на Ахил), Орфей, Ангей, Кеней, Асклепий и др. в това число там е обучаван и самия Ахил, който е бил внук на Хирон. В тази прочута школа освен в бойни изкуства (борба, бягане, скачане, хвърляне на камък, стрелба с лък, мятане на копие, фехтовка с мечове, лов, юмручен бой и бой с боздугани), героите били обучавани също във философия, стратегия, музика (свирене на лира и др.), медицина и астрономия. Любопитна подробност е, че след като приключвали с тренировките и заниманията, бойците младежи играели хоро хванати за ръце под акомпанимента на лира.....
Както вече споменахме, важен фактор в развитието на бойните изкуства се явява еволюцията на оръжията и начинът на воюване. Преломен момент в това е прехода от Бронзовата към Желязната епоха около 1200 г. пр. Хр., когато фригийците (тракийско племе) в Мала Азия в съюз с лувийците сложили край на Хетската държава; започнали широко да обработват желязото и да правят железни оръжия и сечива, които постепенно заместват бронзовите, което е революционен скок и в областта на бойните изкуства. Началото на обработката на железни руди е поставено още при хетите около 1800 г. пр. Хр., дори и преди това се е обработвало чисто метеоритно желязо (42).
Участието на траките във Троянската война (12 в. пр. Хр.) като съюзници на своите родственици от Троя (племето дардани) и данните за Фригийското царство в Мала Азия дават една по-пълна картина за бойните им изкуства и военно дело, както и провежданите игри и състезания добре описани от Омир и други антични автори. Оцелелите сред разгрома троянци, начело с цар Еней напускат с кораби Троя и след дълго странстване се отзовават в централната част на Италия, където са известни като етруски. Именно потомците на цар Еней създават и Рим, давайки му своята култура, вярвяния, обичаи, писменост, технологии, военно дело, корабостроене и бойни изкуства, което способства по-късно за експанзията и развитието на Римската империя в античността.
В района не можем да пропуснем и Критско-Микенската култура, която се развива в най-южната част на Балканите и на островите в Тракийско (Егейско или Бяло) море, откъдето има също интересни сведения за бойните изкуства, древните игри и появата на спортни дисциплини, които са валидни и днес. Например на остров Санторин е запазена древна фреска от 1600 г. пр. Хр. изобразяваща младежи практикуващи юмручен бой. Интересното в случая е, че на ръцете си бойците имат прототип на боксови ръкавици. По-късно такива подобни „ръкавици”, наричани „химантес” виждаме при юмручния бой на древните олимпиади; това са омотани около ръцете кожени ремъци с метални пластинки по тях за усилване на удара. Поради тази причина юмручния бой е бил една от най-тежките дисциплини на древните олимпиади, наред с борбата и панкратиона. Не е било рядкост двубоите да завършват със смъртта на единия от участниците. В древните хроники се описва един олимпийски шампион по юмручен бой, който бил убил над 2000 души... Т.е. тези състезания са били максимално близки до реалния бой и са служели за директна подготовка за водене на война.
По времето на експанзията на държавата на Филип Македонски и синът му Александър Велики, бойните изкуства на траките се развиват на още по-голяма висота и това личи от победоносните им походи в Гърция и Персия чак до Индия. Македонците развили изключително много военното дело и бойните изкуства, като основна ударна единица става македонската фаланга. В тракийско-македонската войска имаме много и различни видове военни подразделения (фалангисти, стрелци, лека пехота, тежка и лека конница, гвардейци, помощни войски и др.) с много сериозна професионална подготовка в различните бойни изкуства и дисциплини, както с оръжие, така и с гола ръка. Тук искам да подчертая, че древните македонци по произход са трако-илири (въпреки някои спекулации, че са „гръцки племена”), а във войската на Александър са служили и около 80 000 траки от други васални племена (траките са общо над 80 племена)!
Походите на Александър Македонски повтарят маршрута на по-старите походи на тракийския цар Дионисий (обожествен по-късно) и амазонките на Изток. При тези походи определено може да се каже, че става отчетлив обмен на полезна информация в бойните изкуства, военно дело и култура между Запада и Изтока, тъй като военната кампания достига почти до Индия, където се водят последните големи сражения с войската на цар Порус. Някои изследователи по история на бойните изкуства отиват и по-далеч, твърдейки, че така били донесени и бойните изкуства в Азия (тракийско-гръцкия панкратион, борба, юмручен бой и боравене с различни оръжия). Считам, че това е малко пресилено, защото както вече изяснихме по-горе те са възникнали на няколко места едновременно и ако има взаимни влияния, то това е станало в доста по-късни периоди по „Пътя на коприната”.
Изхождайки от горите факти логично по-късно в Римската империя при нейната експанзия на Изток и Балканите, траките стават гръбнака на римските легиони и дори имаме няколко императори с тракийски произход. Такива са Максимин Тракиец (235-305 г.), Гордиан III (238-244 г.), Деций (249-251 г.), Константин Велики (324-337 г.) и др. Легионерите служели по 20 и повече години в армията, след което се пенсионирали с почести и получавали парични и материални награди като се връщали по родните си места в Тракия/България. В тази връзка може да се спомене и за различните тракийски стилове на бойните изкуства практикувани в гладиаторските школи и сред легионерите под това влияние. Такива школи и игри е имало и на територията на България и са запазени доста сведения и артефакти потвърждаващи го; големи арени е имало в Сердика, Филипопол, Аугуста Траяна (Берое), Никополис ад Иструм, Варна и в други градове. В Сердика например е открита каменна плоча от 4 в. пр. Хр. с циркови игри и гладиатори; „Арена Сердика”, която се намира в центъра на града зад бившия царски дворец е била голяма почти колкото прочутия „Колизеум” в Рим (с 30 м. е по-къса от него). Не на последно място важен жалон в развитието на бойните изкуства и връзката им с гладиаторските школи по това време е известното въстание на Спартак (73-71 г. пр. Хр.), което разклаща сериозно Римската империя. За отбелязване е, че гладиаторските игри в Рим били заимствани директно от етруските (40).
В мои публикации за бойните изкуства на древните българи (8) давам едно изображение на бронзова ваза от Кюстендилско (2-3 в. сл. Хр.) на тракийски бойци от панкратион или друго бойно изкуство, които носят на главите си характерната древно-българска прическа с кичур (чомбас). Същата прическа виждаме на изображения на тракийски воини и царе в съкровището от Летница (4 в. пр. Хр.) и други тракийски съкровища и артефакти, което поставя някои важни въпроси за ранно присъствие на древни българи на Балканите и България далеч преди 7 век, каквато е официалната версия. На стари карти от 4 в., които пък са правени по-още по-древни карти имаме ясни географски обозначения с името България за тукашните земи, както и отбелязване на факта, че „в Мизия, Тракия и Македония само българи живеят”..... В допълнение на казаното, най-древно такова изображение на чомбас имаме открито в Анатолия, Мала Азия – каменна глава на герой или жрец на възраст 9 000 години!....


Египет

По същото време в Египет също се развили различни дисциплини на бойните изкуства и съпътстващи ги атлетични игри и състезания. Най-ранния паметник свързан със свободната борба са изображения от гробницата на фараона Фиохотен (средата на 3-то хил. пр. Хр.) в Сахара. То свидетелства за владяната от фараона техника на борба и неговата бойна подготовка. Тогава е било задължително владетелите да притежават всестранна физическа култура съответстващо на същността на класовото общество в Древния Египет, в което фараоните били царе-богове с безгранична власт. Така господстващите класи си присвоили военната подготовка, култа на властта към лова, борбата, фехтовката с тояга, бой с боздугани и мечове и ритуалните танци. Всичко това може да се види на стените на гробницата на Фиохотен, а също и на други гробници на фараони от този период или малко по-късно. Интересно е да се отбележи, че много от техниките на свободната борба от това време силно наподобяват техниките на съвременното Джу-Джуцу, създадено доста по-късно в Япония.
В периода на управление на наследниците на фараона Аменхотеп II (1447-1420 г. пр. Хр.) се появили и първите документи свидетелстващи за разпространението на състезания по стрелба с лък и юмручен бой. На храмовите празненства на фараона Рамзес II (1290-1223 г. пр. Хр.) започнали да се провеждат състезания по борба и фехтовка с дълги палки, на които участвали и представители от Нубия, Либия и други народи, които в съответствие с установените правила се ръководели от съдии (40).


Индия

В древния индийски сборник „Аюр Веда” (2-ро хил. пр. Хр.) писан на санскрит се споменава, че коренното население на Индия разполага с най-много ценни традиции в областта на ритуално-оздравителната гимнастика (Йога), танците, изкуството на масажа и самоотбраната без оръжие. В древноиндийските описания за първи път се срещат сведения за такива форми на двубои и единоборства, стилът на които се характеризира с нанасяне на удари с ръце и крака по виталните точки по тялото на противника (изкуството Марма Ади) а също и използване на удушаващи техники, които присъстват в различните стиловете на Каларипаят, Бандес, Бинот, Муки-бокс (или Мусти-Юдха) и Ваджра-Мусти.
През 1-во хилядолетие пр.Хр., под господството на висшите арийски слоеве се установили специфичните за Индия кастови форми: брахмани (свещенослужители); кшатрии (военно дворянство); вайтя (занаятчии и търговци); шудри (селяни, земеделци и скотовъдци) и парии (недосегаеми). Неарийските касти не можели да се занимават с конна езда, упражнения с оръжие, бойна подготовка и Йога.
Военната аристокрация и всички влизащи в кастата на кшатриите получавали солидна специална подготовка. Съгласно "Законите на Ману" (сборник записан в 1 в. пр.Хр.), те можели да се сражават и с превъзхождащ ги по численост противник съответно: в равнината на колесници и на кон; във вода на слонове и лодки; в гориста местност с използване на лък и стрели; и в планинска местност с меч и щит. Те също признавали двубоите с оръжие или даже с голи ръце като фактор, решаващ съдбата на сражението. Освен ценните сведения по въпросите за военното изкуство, в "Законите на Ману" се прави опит за обобщаване на теорията на древноиндийското военно изкуство. Дават се и морално-етичните правила за водене на боя.
"Законите на Ману" оказват голямо влияние върху китайската и европейската военно-теоретична мисъл.
Морално-етичните принципи на воюване са отразени и в друг древен сборник от закони - "Манава Дхарма Шастра", където четем следното: "Ония владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето". В епосите „Махабхарата” (нач. на 1-во хил. пр. Хр.) и „Рамаяна” (6 в. пр. Хр.) също намираме ценни сведения за бойните изкуства на древните индийци.
Кшатриите се занимавали изключително само с военно дело и усъвършенствали непрекъснато бойните изкуства и оръжията. По своята структура и организация те се доближават до самурайското съсловие в Япония, с тази разлика, че възникват почти 1000 години по-рано от него.
Един от най-древните стилове на индийските бойни изкуства е Ваджра-Мусти („Диамантена борба”). Легендата разказва, че тази система за самозащита без оръжие е била измислена през 3-то хилядолетие пр.Хр. от един индийски принц. Той прекарвал времето си като наблюдавал поведението на животните в гората и проучвал техните начини за нападение и защита. Като анализирал движенията на животните, принцът ги систематизирал и извлякъл от тях голям брой техники, които можели да се приложат и при хората. По-късно той експериментирал и убил повече от 1000 роби, търсейки слабите точки по човешкото тяло, като използвал научените техники. Това изкуство било наречено Ваджра-Мусти, което означава, че "онзи, който е стиснал юмрука си като оръжие е твърд и непреклонен като диамант". Тази система била доразвита и обогатена от монасите-брахмани, които изповядвали старата индийска религия. Тя забранявала на брахманите да носят каквото и да е оръжие, дори бастуни и тояги. Често поради тази причина те ставали обект за нападение от страна на различни разбойници и грабители. Да се защитават разбира се са можели (никоя религия не забранява това), но без оръжие! Така монасите били принудени от обстоятелствата да доусъвършенстват системата на индийския принц и да я направят свое "тайно оръжие" срещу насилниците.
По онова време в манастирите и светилищата освен религия и философия се изучавали и анатомия, медицина, лечебен масаж, гимнастика, ритуални танци и редица общообразователни предмети. Всички тези знания дали бърз тласък в развитието на Ваджра-Мусти.
Към прийомите, които принцът изобретил били добавени различни гимнастически и дихателни упражнения за усъвършенстване на тялото и общата подготовка. Най-важните от тях били заимствани от старите системи на Йога, чийто произход е много древен и не е датиран точно. Последните изследвания обаче доказват, че системата на Йога е на възраст поне на 8 хиляди години.
Голям тласък за развитието на Ваджра-Мусти и другите бойни изкуства допринесъл будизмът. Създателят на учението - принц Сидхарта Гаутама (Буда), бил ненадминат във фехтовка с меч, стрелба с лък, бокс и борба. По-късно той се запознава с аскетичната практика на йогите, с учението на „Ведите”, Каларипаят и с Ваджра-Мусти. В глава 14 на будистката "Лотосова Сутра" се споменава за Ваджра-Мусти. В преводите на китайски език стилът на това бойно изкуство с празна ръка е именован като Хсианг-Ча" или "Хсианг-Пу" (Сян-Бо - "взаимно удряне" или "взаимно блъскане"). Тези йероглифи са използвани и от японците за обозначаване на древната борба Сумо, но явно е, че тези стилове са твърде различни.
В по-ранната будистка сутра "Хонгио-Кио" също се споменава за схватка в стил Ваджра-Мусти между брата на Буда - принц Нанда и Девадата.
Когато през 1 век пр.Хр. се появяват първите индийски будистки изображения, се забелязва, че будистките иконописци доста точно са възпроизвели редица позиции и движения близки до употребяваните в съвременните стилове на Кунг-Фу и Карате. Тези бойни позиции са най-добре показани от двамата небесни стражи Лева и Диоай, които пазят вратите на будистките манастири. Смятало се, че тези божества-пазачи предпазвали вярващите от злите демони и затова били изобразявани като огромни същества със свиреп и заплашителен външен вид. Обикновено една от ръцете на стражите е насочена напред с опънати пръсти, палецът сочещ навън, а кутрето свито навътре. Това се счита за една от позициите на китката във Ваджра-Мусти (48).
Друг стил на индийските бойни изкуства е Каларипаят или "практика на бойното поле"; той е комплексно военно изкуство на кшатрийте и води своето начало още от І-во хилядолетие пр.Хр. През този период редовно били провеждани игри наречени "Самаджиа", които включвали бой между слонове, бокс, бой с тояги (Силамбам) и борба.
В Каларипаят са се вплели и много аспекти на Йога обединени от единството на физическото съвършенство и пробуждане на вътрешните енергии ("Аандареека-Шакти" или "Каруту"). Много техники и движения от класическите индийски танци, между които на първо място "Самхара-Тхандава" - танцът на Шива, са влезли в техниките на Каларипаят. "Танцът на космическото разрушение" изглежда е вдъхновил Парашурама да създаде ефикасни движения за отбрана и нападение, които успешно да бъдат приложени на бойното поле. Говори се, че Парашурама е основал 108 школи - Калари, в които посветил 36 000 брахмани в изкуството и им заповядал да предадат своя опит на новите поколения. В школите Калари (по-късно са ги наричали "Ша-Лай" - "манастир за будистки монаси") освен бойно изкуство били изучавани и философия, религия и общообразователни предмети. Така че Калари били нещо като центрове или училища за първоначално обучение. Тази традиция се запазила и в китайските манастири, където изкуството било пренесено около новата ера от странстващи будистки монаси.
Каларипаят е великолепно изкуство, с три направления Северен, Южен и Централен стил, които според специалистите се явяват прототип на много от съвременните азиатски бойни изкуства.
Каларипаят се практикува както с оръжие така и без него, като изполваните оръжия са много на брой и разнообразни; някои от тях нямат азиатски или европейски аналози. Още от древността в Индия се изработвали най-добрите оръжия в Азия. Дори известните саби-дамаскини са индийско изобретение. Индийските металурзи получавали най-добрата стомана и изготвяли от полуготовия материал стоманени слитъци, с които търгували в Близкия и Далечния Изток. Прочутите самурайски мечове в Япония и сабите-дамаскини на арабските майстори, както и булата в Средна Азия и мечовете и сабите в Китай често се изработвали от индийска стомана. Интересно е да се отбележи също, че технологията на индийските мечове и саби съвпада с тази на сабите-дамаскини, самурайските мечове и индонезийските и малайски кинжали (магическия "крис"). Изследователите откриват, че тази технология в един по-късен период прониква и в Западна Европа (келтските, българските и викингските мечове), а началото вероятно идва още от Фригийското царство в Мала Азия, като разпространението е ставало по древния „Път на коприната” (42, 48).
В Индия на особена почит била и древната борба Кусти. В традиционната индийска борба съществуват стиловете Малла-Крида, Малла-Юдха, Нюдха-Криде, Нуки-Ка-Кусти и някои други. Борбата винаги е била на почит в Индия и особено са я поддържали раджите и велможите, за които тя е представлявала зрелище и начин да покажат превъзходството си като владетели, чрез демонстриране на силни борци. Борбата заемала своето място във военната подготовка на войската и гвардията, а известните борци ставали телохранители в дворците (2, 40, 48).


Китай

Китайската традиционна борба Шуай-Дзяо е най-старата исторически документирана система в китайските бойни изкуства и е на възраст поне 5000 г. Тя се е появила още по времето на митичния “Жълт император” – Хуан Ди (3-то хил. пр. Хр.). В китайските хроники от 8–6 в. пр.Хр. се съобщава за подробно разработена и илюстрирана книга от древността (появила се приблизително към 2698 г. пр.Хр.) под името “Кунг-Фу” (изкуство на отличната борба). В нея за пръв път били систематизирани и описани, разпространените сред народа ритуални и бойни танци, техники за самозащита, различни упражнения от лечебната гимнастика, болкоуспокояващ масаж и народната медицина (40). Така по-късно, въпреки вариативността на термините обозначаващи китайските бойни изкуства през вековете, Кунг-Фу се утвърждава като общ термин за всички китайски стилове.
Император Хуан Ди допринесъл изключително много за развитието на бойните изкуства. Според древните хроники и предания Хуан Ди изобретил ножа, копието и писмеността; леенето на металите, законите и музикалните инструменти. Той научил младите хора и на военно изкуство (Кунг-Фу). За целите на своята войска, той преработил и усъвършенствувал съществуващата до тогава примитивна форма на борба, наречена Чи-Ю-Ши в стилът Чи-Ю и го включил масово с голям успех в една битка през 2674 г. пр.Хр.
Приблизително към 2500 г. пр.Хр., стилът Чи-Ю, комбиниран с професионална борба без оръжие Шуеди (Дзюе-Ди) се трансформира в жестоката и кръвожадна борба Го-Ти (Чиао-Ти), която напомня много на древногръцкия Панкратион (юмручен бой и борба без ограничения).
Го-Ти се използвала при въоръжения ръкопашен бой и включвала захвати, удари с ръце и крака, хвърляния и удари с глава, на която имало шлем с рога за пробождане на противника. Тази борба била разпространена във войската из различните княжества на Китай и била забранена за обикновените хора (11).
По време на господството на първата историческа китайска династия Шан-Ин (18-12 в. пр. Хр.) били систематизирани лечебно-терапевтичните упражнения и военната подготовка. В този период бойните изкуства включвали състезания с колесници, стрелба с лък, лов, мятане на копие и ръкопашен бой без оръжие (40). В тази епоха китайците усъвършенстват технологията на бронза и изработката на оръжия: бронзови секири, тризъбци, брадви, алебарди (гъ), саби, мечове и други видове оръжия. Едновременно възникнали и всевъзможни техники за владеене и боравене с тези оръжия. За повишаване боеспособността на воините, в тези времена започнали и да се провеждат състезания и турнири в Кунг-Фу (44).
Редица археологически находки от планината Тян Шан датирани от 1400 г.пр.Хр. – керамика и скални фрески, както и вази от 700 г. пр.Хр. доста точно представят развитието на хватово-ударните бойни изкуства в Китай.
В периодите Чунцю („Пролет и Есен” 770-476 г. пр. Хр.) и Джангуо („Воюващи царства” 475-221 г. пр. Хр.) се появили железни оръдия на труда; все по-широко започнала да се прилага в боя конницата и пехота. За ефективното използване на този род войски оръжията с дълга ръкохватка като копия и алебардата гъ („клюн”) се скъсявали, а тези с къса се удължавали. По такъв начин се разширявала областта на прилагане на тези оръжия, а умението и майсторството започнали да играят главна роля в боя. Не се оставяла без внимание и физическата подготовка на воините. Повсеместно разпространените бойни турнири способствали за развитието на Кунг-Фу. Съревнованията изисквали сериозно отношение към техниките на юмручния бой, в които се прилагали различни техники: атакуващи, защитни, контратакуващи, лъжливи и други тактически прийоми (44).
През 6 в. пр.Хр., техниката на борбата Го-Ти се рафинира и комбинирана с други техники се явява под имената Шан-Пу, Шуан-Го и Шуан-Пу. В този период става и тласък в развитието на китайската философска мисъл с появата на учители, пълководци-стратези и мъдреци като Лао Дзъ (Боян), Конфуций, Мо Дзъ, Сун Дзъ, У Дзъ и др., което може да бъде проследено в техните трудове и школите на техните последователи. Появяват се и различни психо-физични дисциплини, които съпътстват Кунг-Фу и представляват важен раздел от него като: традиционната китайска медицина (джен-дзю), дихателни и лечебни упражнения (даоин и таодзин), медитация и „вътрешна работа” (ней-гун), масажа (анмо), „вътрешна алхимия” (ней дан) и др., които почиват на ученията на древната китайска натурфилософия и някои индийски и тибетски учения.
Изхождайки от трудовете по военна стратегия - „Изкуството на войната” на пълководеца Сун Дзъ (554-496 г. пр. Хр.) и др. може спокойно да се каже, че в този период се появяват и наченките на китайското Нин-Джуцу, известно като Фа-Шу („Черни изкуства”). Това са различни прийоми и адаптирани специални техники от бойните изкуства обслужващи целите на шпионажа, проникването, маскировка, дегизировка, боравене със специални оръжия, приспособления, отрови и други, които са много специфичен раздел на бойните изкуства. В Япония те са известни като Нин-Джуцу или Шиноби-Джуцу, а в Корея като Сулса; доказано е, че корените на тези изкуства са именно от Китай.
За изследователите е доста трудно да отдиференцират и подредят древните китайски стилове на Кунг-Фу, в това число и различните видове борба, тъй като те са били известни под различни имена, много от които днес не се употребяват или са изчезнали. Така например борбата е била известна като Дзюе-Ди, Сянну, Сянбо, Дзяо-Ли, Дзюе-Шуай-Дзяо, като в днешно време се е запазило само последното име – Шуай-Дзяо (с три подстила: Куай-Дзяо, Баодин и монголска борба Бакх).
В периода на “Воюващите царства” (480 -221 г. пр.Хр.) се появява и една нова борба наречена Чиао-Ти-Шу (“Борба при силно хващане” или “Изкуство на смъртоносните захвати”). В началото тя била монопол само на благородниците, но после се разпространява и сред народа. По времето на династията Хан (202 г. пр.Хр. – 220 г. след Хр.) тя е известна под името Кайко (Куай-Дзяо; „Бърза борба”) и по-късно се обогатява с много елементи от монголската борба, особено през 13 век. В тази епоха е създаден и стилът Тун-Бей-Цюан („Бокс на ударите през гърба”), за чийто основател се счита Сун Бин (според други съвременникът му майстор Бай Юан).
През 3 в. пр. Хр. владетеля Цин Ши Хуанди от династия Цин (221-206 г. пр. Хр.) успява да обедини разпокъсаните китайски княжества и царства в единна империя; така той реално става и първия китайски император. Под натиска на хуните, с които непрекъснато воювали китайците, Цин Ши Хуанди и неговите наследници провели коренна военна реформа, като премахнали тежките бойни колесници и въвели дворянската конница по хунски образец. С тази промяна се сменила и тактиката на воюване, както и въвеждане на нови оръжия и дисциплини – палаша, сабята, аркана (примка, ласо), кавалерийското копие и стрелбата с лък от галопиращ кон. Използвайки тези нови методи и оръжия, китайците съумяли към 1 в. пр. Хр. да изтласкат от територията на днешна Вътрешна Монголия маневрената и опасна конница на хуните (40).
През династия Цин (221- 206 г. пр. Хр.) изкуството за водене на бой с голи ръце било широко известно под наименованието Дзюе-Ди („Бодене” или „Двубой”), което идвало от древни времена. От тази династия идва и известния стил на Ци-Гун – „Гимнастиката на 5-те животни” (У-Чин-Си; тигър, елен, маймуна, мечка и жерав), свързан директно с дисциплините на Кунг-Фу. Тази система е съдадена от прочутия лечител Хуа То, който бил личен лекар на императора и доживял до 100 годишна възраст, което за онези времена било нещо изключително.
През династия Хан (206 г. пр. Хр.-220 г. сл. Хр.) Кунг-Фу придобива стремително развитие и разцвет. Тогава се появяват и различни ритуални танци с меч, сабя, алебарда, с два тризъбеца и т.н., изискващи от изпълнителя високо майсторство. На тяхна база и по същото време възникват и известните днес тренировъчни форми или комплекси (таолу) в Кунг-Фу, които са важен раздел в древните и сегашни стилове (44).
Около новата ера техниките на Цин-На (ключове и захвати) – важен раздел в Кунг-Фу започват да се систематизират. Първоначално те се наричали Фен-Чуу-Шу (“умение да се разделят мускулите”), Цо-Ку-Шу (“умение да се въртиш”) или Ти-Ша-Шоу (“дяволската ръка”). Всички тези наименования подсказват връзките между Цин-На и традиционната китайска медицина.
По време на династията Хан, придворните поети посвещавали стихове и литературни произведения на бойните изкуства. Например известния поет Бо Юан (217-278 г.) посветил стихове на упражненията с меч и късо копие; описал и конкретни техники за защита и нападение. По-късно станало нещо обичайно да се пишат трактати за бойните изкуства в поетична форма и речитативи, които се наизустявали от практикуващите; така са се съхранили много древни текстове. В края на династията възниква и първата кодифицирана система на ръкопашния бой, тя била създадена от наставника в бойните изкуства Го И, който нарекъл този стил Чан-Шоу („Дълга ръка”). Този комплекс от отбранителни прийоми бил разчетен за борба с въоръжени противници и намерил широко приложение в армията. В сравнение с по-късните стилове на Кунг-Фу арсеналът от техники в Чан-Шоу бил крайно ограничен или по-скоро изчистен; а в качеството на ударни части на тялото се използвали само юмруците, колената и стъпалата на краката. Чан-Шоу както свидетелства „История на късната династия Хан” („Хоу Ханшу”) се позвал с популярност до началото на 4 в. и имал чисто приложно значение (38).


Корея и Япония

Както вече изяснихме, бойните изкуства на Корея и Япония се появяват и еволюират в един по-късен период и то най-вече под влиянието на Китай и конните народи от Централна Азия. През 1-во хил. пр. Хр. от Централна Азия през Корея, в Япония се прехвърлят известни групи преселници от конните народи свързани със скитите и хуните, които съставляват третия компонент на японския етнос (други два са местните айни и южно китайски националности). Тези преселници донасят със себе си коня, държавността, както и специфична култура, оръжия, социална структура и начин на воюване, които по-късно изкристализират в кастата на самураите. Именно от тези преселници водят своето начало японската императорска династия (първия император Джимму; 660 г. пр. Хр.) и военните структури на японското средновековно общество.
Първите сведения за бойни изкуства в Япония идват от „Хрониката Коджики” (712 г. пр. Хр.), където се описва прототипа на борбата Сумо и Джу-Джуцу. По това време в Сумо освен хватки се използвали също удари и ритници (40). В „Нихон Шоки” – авторизирани хроники на Япония , съставени по императорско нареждане в 720 г. сл. Хр. се споменава за един турнир по Чикара-Курабе („Състезание по сила”), проведен през седмата година от царуването на император Суинин (230 г. пр. Хр.). Това се счита от някои историци като начало на японската борба. По-правилно е обаче това събитие да се счита като важно автентично историческо доказателство, което разкрива Джу-Джуцу и Сумо в ембрионален стадий в най-далечно минало. Йероглифите Джу-Джицу („Гъвкаво умение”) и Джу-Джуцу („Гъвкаво изкуство”) са от китайски произход, но понякога те имат названия произнасяни в японски маниер както думата Явара (друго название на Джу-Джуцу) (20).
По отношение на въоръженията, Бронзовата епоха в Япония била доста кратка. В епохата Яйои (334 пр. Хр.-300 г. сл. Хр.) бронзовите изделия се използвали само като признак на благосъстояние; през тази епоха в употреба били чуждоземни железни мечове, доставени от Азиатския континент. В ранните етапи на периода Тумулос (3-4 в.) се използвали също чуждоземни прави мечове (възможно изготвени по китайски метод за очистване на желязото). Императорския двор Ямато постигнал и определени успехи в производството на мечове от японско желязо (42).
Що се отнася до Корея, в дадения късен период там бойните изкуства са още в зародиш. Така или иначе бойните изкуства в Корея се развиват под влиянието на големите си съседи – Китай, Манджурия и Япония. През 1-во хил. пр. Хр. се заражда корейската борба Сириум. Повечето изследователи считат, че началото на традициите в корейските бойни изкуства се поставя по времето на Трите кралства – Когурьо, Пекче и Силла (Шилла) (1 в. пр. Хр.-668 г. сл. Хр.). Във всяко от тях е имало свои различно наименовани системи на боен тренинг и юмручен бой. В Когурьо съществувала система Сонбе, обединяваща в себе си оздравителни комплекси и бойни техники. В Пекче, бойните изкуства са били известни под името Субак, който се записвал с китайски йероглифи (терминът Шоу-Бо) и се явява като едно от най-древните събирателни названия за корейските бойни изкуства, а в Силла в употреба били бойните изкуства на хуараните (специална група от благородници с академично обучение), които по-късно изкристализират в стила Хуаран-До (1, 48).



(следва 2-ра част)

Категория: Общи статии | Добавил: Доктора (18.01.2015)
Просмотров: 152 | Рейтинг: 0.0/0
Всего комментариев: 0
avatar
Меню сайта
Категории раздела
Общи статии [18]
Син-И-Цюан /"Бокс на насочената воля"/ [17]
Ба-Гуа-Джан /"Дланта на 8-те мистични триграми"/ [11]
Тай-Дзи-Цюан /"Бокс на Великия Предел"/ [3]
И-Цюан/Да-Чен-Цюан /"Волеви бокс"/ [1]
Традиционни Кунг-Фу оръжия и др. [15]
Духовна култура, философия, Ци-Гун/Ней-Гун и езотерика [7]
Други стилове на Кунг-Фу и традиционни бойни изкуства [5]
Здраве и дълголетие [6]
И-Ли-Цюан /"Духовен и физически бокс"/ [3]
Кали/Арнис/Ескрима [7]
Вход на сайт
Поиск
Друзья сайта
  • Создать сайт
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz
  • Статистика

    Онлайн всего: 1
    Гостей: 1
    Пользователей: 0