сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ
Ранно средновековие (4 в. – 9 в.)
През този период в Европа настъпват промени и раздвижване на големи маси хора в следствие разпада на Римската империя и „Великото преселение на народите” от Изток на Запад. Древните българи, авари, сармати, западни хуни, готи, вандали и др. донасят свои оригинални бойни изкуства и военно дело, които обогатяват съществуващите до тогава такива в Западна и Източна Европа. В частност, обособени центрове на подобен синтез се явяват Византия и България, които са като мост между Изтока и Запада. Древните българи донасят сабята, плетените железни ризници, специфичната конна тактика и стратегия и един нов стил на борба, който е отбелязан във византийските хроники. Специалистите считат, че именно българите първи донасят сабята в Европа и най-ранните такива образци се откриват в български погребения от 5 в. от Старата Велика България в Северното Причерноморие (8).
На Изток в Средна и Централна Азия бойните изкуства не търпят особено развитие и се следват старите изпитани традиции в това поле. Персийската империя се разширява като територия, особено на изток, включвайки перси, арменци, иберийци, парти, азери, кюрди, саки, скити, белуджи и други ирански племена, като по-късно след 651 г. тя става част от Арабския и Абасидския халифат. Там се развиват предимно бойни изкуства свързани с тактиката на конните народи – използване на кавалерийска сабя, пика/копие, борба, включително и борба на коня, стрелба с лък, мятане на аркан (ласо) и др. По „Пътя на Коприната” от Китай идват и някои новости в областта на бойните изкуства и оръжията, които дават свое отражение върху начина на воюване на персите.
В Китай даосизмът, конфуцианството, будизмът и философските школи продължават своето развитие като дават съществен тласък в развитието на Кунг-Фу и надграждат теоретичната му база.
През 5 в. се поставят основите на прочутата Шаолинска школа по бойни изкуства, а самият манастир става и център на Чан/Дзен будизма. Това става с идването на учителя Бодхидхарма (Да Мо) от Индия, който освен Чан-будизма донася и индийските системи на Ваджра-Мусти и Каларипаят, в които бил експерт. Освен това, Бодхидхарма се счита и за основател на две важни направления в Ци-Гун: комплексите И- Чин-Чинг („Класическа мускулно-сухожилна промяна”) и Ши-Суй-Чинг („Пречистване на костния мозък”).
По време на династиите Суй (581-618 г.) и Тан (618-907 г.) с разцвета на феодолизма става и възраждане на бойните изкуства в Китай. Най-популярен тогава бил „танцът с меч”, а за най-виртуозните му изпълнители се считат поетът Ли Бо - създател на стила Дзуй-Ба-Сян-Цюан („Бокс на 8-те бесмъртни”), военначалникът Пей Мей и госпожа Гун Сун (44). По време на династия Тан се появяват и четирите древни школи по Тай-Дзи-Цюан (Су, Ю, Чен и Ин), за които има запазена оскъдна информация и някои текстове с принципите им. Важно е да се знае, че тези школи предшестват с няколко века известната Уданска школа, за чийто родоначалник се счита даоския аскет Джан Санфън от 13-14 в.
Древните трактати на ранната епоха Тан: „Книга Тан – биография на наставника Чоу” и „Шаолинския манастир паметник в Суншанските планини” свидетелства за това, че монасите от Шаолин помогнали на императора Ли Шимин във войната против Уан Шичун, за което били щедро наградени и манастирът процъвтявал, ставайки важен център на бойните изкуства.
Разцвета на бойните изкуства през династията Тан и засиления културен обмен в Азия спомага за разпространението на различни стилове на Кунг-Фу и китайските оръжия в съседни страни като Корея, Япония, Средна Азия, Виетнам и в Югоизточна Азия.
В Япония през този период започва да се структурира съсловието на самураите (някъде около 8-9 в.), което окончателно взима превес през гражданските войни няколко века по-късно, довеждайки на власт шогуните, които изместват императора оставяйки му формално само представителни и ритуални функции, което продължава до Реставрацията Мейджи (19 в.).
През 7 в. лекарят Широбей Акияма от Нагасаки пребивавал няколко години в Китай, където освен медицина изучавал един от стиловете на Кунг-Фу, превеждан на японски като Биакуда, а също и Каппо (изкуството на спешна реанимация). След завръщането си в Япония той продължил своите занимания и създал древния стил на Джу-Джуцу Йошин-рю, чийто основен принцип бил „огъни се за да победиш”. За да докаже на практика своите теории, Широбей Акияма устроил публичен турнир в родния си град и в двубои победил над 150 силни и здрави мъже (11).
До 9-ти век и дори и след това на въоръжение в Япония доминират правите мечове тип „цуруги” и „суканто”. Първите следват класическия китайски двуостър меч, а вторите са по-скоро права сабя или палаш (преходна форма между меча и сабята), който е едностранно заточен и има характерната халка в края на дръжката. Той по всяка вероятност копира хунския палаш удобен за конния бой. Постепенно тези мечове, които в голямата си част са изработвани от китайски или корейски майстори променят формата си, стават едностранно заточени и с по-голяма извивка (мечовете „тачи”). Последното е свързано с факта, че в този период са използвани повече от японската кавалерия като по-удобни за боравене от коня. В по-късните векове японските мечове отново стават само с лека извивка, когато големите армии се състоят основно от пехотинци през 12-13 в. Връзката въоръжение и вид бойни изкуства тук може да се проследи доста детайлно. Така например в Япония доминират предимно хватовите и по-малко хватово-ударните бойни изкуства, което е следствие на факта, че почти до 17-18 в. там са се използвали брони, които препятствали ударната техника с гола ръка. Така се развиват различните стилове на Джу-Джуцу, които основно използват захвати, хвърляния, ключове по ставите и събаряния. Джу-Джуцу произлиза от Кумиучи (близък бой на бойното поле) или Йорой-Кумиучи (борба с броня). По подобен начин се развиват и европейските бойни изкуства, като се появяват различни форми на борба.
В Корея кралството Силла успява да обедини трите древни кралства в една държава с централизирано управление. Продължават да се развиват борбата Сириум и бойните стилове Сонбе, Субак (Шоу-Бо) и бойните изкуства на хуараните (по-късното Хуаран-До). Институцията на хуараните се кодифицира подобно на японското Бушидо, вплитайки в себи си морално-етическия кодекс и специфична философия свързана с конфуцианството и будизма. Хуараните освен бойни изкуства и стратегия, изучавали също философия, калиграфия, класическите китайски текстове, медитация и граждански науки. По този начин те съчетават античния китайски идеал („уен-у”) за хармония и баланс между гражданските и военните изкуства.
В Югоизточна Азия (Виетнам, Бирма, Тайланд, Индонезия, Малайзия, Филипини) започват да се полагат основите на местните силове на бойните изкуства, такива като Во-Виетнам/Во-Винам, Бандо, Муай-Тай, Краби-Крабонг, Пенчак-Силат, Бер-Силат, Кън-Тао и Кали/Ескрима. Това става под непосредственото влияние на индийските и китайските бойни изкуства чрез преселници, усилени търговски и военни връзки и по линия на разпространението на будизма, индуизма, философските системи и Йога.
Развито средновековие (10 – 13 в.)
В Европа се полагат основите на рицарското физическо възпитание. Появяват се редица рицарски ордени: йоанити (1048 г.), тамплиери (1119 г.), немски рицарски орден тевтонци (1198 г.), в които задължително се изучавали различни бойни изкуства както с оръжие така и без него, а също и двубои под формата на рицарски турнири. В следстие на кръстоносните походи в Близкия Изток, става отчетлив сблъсък и обмяна между тамошните бойни изкуства и европейските. В нашия регион в следствие сблъсъка между България и Византия и многобройните войни спомагат за още по-широко развитие на бойните изкуства и военното дело. Кръстоносците изпитват на гърба си ефективността на българските бойни изкуства и една от най-добрите им армии е разбита от цар Калоян (битката при Одрин/Адрианопол в 1205 г.). По това време започват да се оформят големите европейски школи по фехтовка – френска, италианска, немска и испанска.
В Китай в 11 в. се появява стилът Син-И-Цюан („Бокс на насочената воля”), създаден от ген. Юе Фей, който преди това изучавал Шаолин-Цюан. Традицията приписва също и още няколко стила на Кунг-Фу, които водят своето начало от ген. Юе Фей; това са Ин-Джао-Кунг-Цюан („Бокс на орловите нокти”), Фан-Дзъ-Цюан („Бокс на непрекъснатите атаки” или „Бокс на събарящите удари”), чието старо наименование е Ба-Шан-Фан („8 мълниеносни събаряния”) и др. В периода 10-12 в. се появява и един от древните стилове на Кунг-Фу – Чуо-Дзяо-Цюан („Бокс на тъпчещия крак”).
През династиите Сун (960-1279 г.), Цзин (1115-1234 г.) и Юан (1271-1368 г.) бойните изкуства в Китай продължават своето развитие. Широко се прилагало обучението във фехтовка на групи, а също непрекъснато се организирали турнири и двубои без оръжие, като в хрониките се споменават различните видове Кунг-Фу: Дзюе-Ди, Ши-Цюан, Ти-Туй, Ши-Бан, Нун-Гун, танц със сабя или меч, разбиване на каменни плочи (ударови тестове), стрелба с арбалет и много др. В манастира Шаолин идват да преподават двама известни майстори Ли Соу и Бай Юйфън. Първият обучавал в стиловете Да-Хун-Цюан („Бокс на големия потоп”), Сяо-Хун-Цюан („Бокс на малкия потоп”), фехтовка с тояга и Цин-На-Шу („Изкуство на захвати и ключове”), а втория преподавал „5-те животински стила” (дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и Ци-Гун. Това обучение дава голям тласък в развитието на Шаолин-Цюан и го обогатява с нови техники и форми (44).
В началото на династия Сун, даоския отшелник от планината Хуа – Чън По (Чън Сии) създава един стил наречен Лю-Хъ-Ба-Фа-Цюан („Бокс на 6-те координации и 8-те метода”), който е почти неизвестен извън пределите на Китай и спада към т.нар. „вътрешни стилове” (Ней Дзя). Чън По е родоначалник също и на две системи на Ци-Гун: Тай-Дзи жезъл и „спящата медитация” (вид анабиоза, подобно на зимния сън при мечките). Легендата разказва, че веднъж той спал 36 години непробудно......
По време на монголската династия Юан, основана от Хубилайхан, внукът на Чингизхан китайските бойни изкуства са в застой и били забранени от монголците. Владеенето и притежаването на оръжие от граждански лица се считало за престъпление и бойните изкуства можели да се упражняват само тайно. През този период голямо разпространение придобиват монголската борба и стрелбата с лък, които били поддържани от официалните власти.
В Япония през тази епоха бойните изкуства се развиват бурно благодарение на многобройните граждански войни. След продължителната гражданска война в края на ХІІ век, между клановете Тайра и Минамото, която завършва с поголовното унищожение на самураите от рода Тайра, назряват предпоставките за установяване на шогуната, изразяващ се в управление на държавата от самурайското съсловие, подчинено на своя върховен военачалник-шогуна. След разгрома на рода Тайра, властта на обединените самурайски кланове и най-вече на техния шогун-Минамото Еритомо, става толкова голяма, че фактическо той управлява държавата, а императорът съществува само протоколно.
В периода Камакура (1185–1333 г.) изработката на мечове в Япония достига изключително високо ниво. От това време са запазени и мечовете на прочутия майстор на мечове Масамуне и неговия ученик Мурамаса, които са образец на съвършенство. Периода Камакура се счита за най-великия период в историята и развитието на японските мечове. Много ковачи (катаная) в наше време се опитват да получат стомана с такова качество, но до сега техните усилия не са се увенчали с успех (42).
В този период тласък получават и тайните школи по Нин-Джуцу и най-вече клановете Кога и Ига, които достигат своя апогей през 16 в. Корените на това изкуство отново са с произход от Китай и донякъде са свързани с езотеричния будизъм Шингон и Тиендай, идващ през Тибет, комбинирани с дисциплините и практиките на планинските монаси воини (ямабуши) и самурайските бойни, изкуства адаптирани за целите на шпионажа, проникването и тайната война, която се водела непрекъснато между колемите феодални кланове в Япония.
В Корея през 10-11 в. под влияние на китайските северни стилове се развиват стиловете Те-Кион, Чхарек, Юсул, Орен-Куон, Пигак-Сул и някои други, които стават под въздействието на сблъсъка с монголците. От тях според специалистите най-оригинален е Те-Кион.
Късно средновековие (14 – 16 в.)
В Европа продължават да се развиват рицарските бойни изкуства и процъвтяват рицарските турнири. Появяват се и множество школи за обучение в бойните изкуства. В този период се появяват и първите огнестрелни оръжия – топове, мортири и аркебузи, който макар и примитивни започват да променят тактиката и стратегията за водене на боя и военните действия.
През 15 и 16 в. в Европа се появяват и множество ръководства и книги по борба, фехтовка, ръкопашен бой и др., които са доста детайлни в обясненията и илюстрациите. Тук може да се споменат трудовете на: Талхофер (Германия), Ачиле Марозо (Италия), Ханс Вурм Мандегут, „Кодекс Валерщейн” с анонимен автор, Фабиан фон Ауерсвалд (Германия), книгата „Борба и фехтовка” на Албрех Дюрер и др. Според наличните илюстрации става ясно, че повечето от тези техники, даже и борбата имат чисто бойно-приложен характер. Когато в началото на 20 век основоположникът на европейското Джудо – японецът Г. Коизуми видял някои от тези книги, той възкликнал учудено: ... „В 16 в. в Европа са познавали Джу-Джуцу!?”..... (8). Любопитна подробност е, че точно през 16 в. Джу-Джуцу окончателно се оформя в Япония и тогава се появяват и множество школи, заедно със школите по Кен-Джуцу, Сумо и другите бойни изкуства.
През този период в Китай, след падането на монголската династия настъпва династията Мин (1368-1644 г.) настъпва особен разцвет на Кунг-Фу, възникват различни направления и школи, усъвършенстват се бойните оръжия. Започват да се прилагат и огнестрелни оръжия, но това са предимно топове и мортири за обсада и защита на крепости. Написват се и редица трудове върху бойните изкуства като: книгите на известния генерал Ци Дзигуан „Нова книга да ефекта от дисциплината” и „Трактат за бокса” („Цюан Дзин”); „Боен раздел” и др. Появяват се редица стилове като Тай-Дзи-Цюан, Ней-Дзя-Цюан („Бокс на вътрешната школа”), Ча (Джа)-Цюан („Бокс на фамилия Джа”), Тай-Дзу-Чан-Цюан („Дълъг бокс на Тай Дзу”), Ба-Дзи-Цюан („Бокс на 8-те Предела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Пи-Гуа-Цюан („Бокс на разсичащия удар”), Ди-Тан-Цюан („Бокс на великата земя”) и много др.
По време на минската династия окончателно се формират и кодифицират петте главни центъра на китайското Кунг-Фу, т.нар. „езотерични школи”, които се развиват в манастирите в планините: Шаолин-Пай (в планината Сун), Удан-Пай (в планината Удан), Ъмей-Пай (в планината Ъмей), Хуашан-Пай (в планината Хуа) и Кун-Лун-Пай (в планината Кун-Лун). За отбелязване е, че в тези планини е имало не по един, а множество манастири – будистки и даоски. Така например в Удан има 36 манастира (даоски), а в Ъмей над 20 манастира (будистки и даоски); в Хуа Шан също има огромен брой даоски манастири, в повечето от които са се практикували бойни изкуства. Броят на стиловете който се е практикувал в тези центрове е огромен; например само в планината Ъмей (провинция Съчуан) са се практикували над 75 различни стила на Кунг-Фу.
През династия ген. Ци Дзигуан, който бил възпитаник на Шаолин извършва една реформа в армията и под влияние на оръжията на японските пирати вако, които тероризирали южното крайбрежие въвежда дългата тясна сабя (мяодао), която е еквивалент на японската катана или по-точно дългия и вариант (дайто). С помоща на мяодао китайските войски на юг успяват да унищожат и прогонят нашествениците идващи от японския архипелаг. Въпреки това обаче мяодао не добива голяма популярност в Китай и в днешно време се упражнява само в някои школи на Кунг-Фу, такива като Тун-Бей Фан-Дзъ (на фамилия Ма), Пи-Гуа и Син-И.
В Япония по това време идват различни будистки мисионери от Китай и Корея, граждански и военни дейци, които донасят и някои бойни изкуства и стилове. Китайски майстор Чен Юанюн в 1558 г. разпространява Чиао-Ти-Шу (Какутей-Джуцу) и Тай-Дзи-Цюан в Япония, чийто ученици по-късно създават три школи по Джу-Джуцу: Такеноучи-рю, Кито-рю и Шинто-рю.
В Окинава през 14-15 в. редица преселници от Китай и окинавци пътуващи до континента донасят някои техники и стилове на Кунг-Фу, известно тук като Кемпо или Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и така се поставят основите на Окинава-Те („Ръцете на Окинава”), известно по-късно като Карате („Празна ръка”).
През 16 в. португалци и холанци донасят в Япония първите огнестрелни оръжия – аркебузи, топове и мускети. Много скоро японците започват собествено производство на тези оръжия и това се отразява на самурайските бойни изкуства и тактиката за водена на бой. Въпреки това, консервативните японци използват старите методи на самураите почти до Реставрацията Мейджи (19 в.)
(следва 3-та част)
|