сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ
Възраждане, Реформация, Просвещение (16 – 19 в.)
В Европа огнестрелните оръжия започват да доминират и все повече изместват традиционните бойни изкуства като фактор определящ изхода на битката. Старите бойни изкуства и рицарски дисциплини отиват на заден план и вече служат само като физическа подготовка на воините. Запазва се обаче кавалерийската тактика и боя със сабя, палаш, тежка шпага или рапира и пика. Тежките двуръчни мечове също постепенно изчезват от бойното поле, както и рицарските брони, които стават безмислени и неефективни срещу огнестрелното оръжие. По време на Просвещението физическата култура и бойните изкуства стават неотменна част при възпитанието на младите хора и влизат като изучаеми предмети в училищата и университетите.
Първи в Европа Петер Хенрих Линк (1776-1839 г.) разработил в гимнастиката направление (шведска гимнастика), отчитащо жизнедеятелността на организма на основата на физическата култура на древния и средновековен Китай. Той специално изучавал древни китайски ръкописи и книги по този въпрос, а лично преподавал фехтовка в Лундския университет, където посещавал и курсове по анатомия и физиология (40).
В 18-19 в. под влияние бойните изкуства от задморските колонии, във Франция се появява Савате, което по-късно се трансформира във „френски бокс” със спортни правила за двубоите. В Савате има много ритници и техники с гола ръка, а също заедно с него се практикувало и фехтовката с бастун и дълга палка, като метод за самозащита. Този стил все още е популярен във Франция и в някои бивши нейни колонии.
През 1894 г., следвайки идеите на французина Пиер де Кубертен в Атина се състояли и първите Олимпийски игри от ново време.
В Китай по време на династията Цин (1644-1911 г.) манджурците завладяват страната и налагат свои системи и тактики за водене на бой (предимно кавалерия), въвеждат повсеместно стрелбата с лък, борбата и някои други бойни изкуства. Появяват се много нови китайски стилове, които се тестват при борбата срещу нашествениците. В много манастири и на юг се създават множество тайни школи по Кунг-Фу и се организира съпротивата срещу манджурците. От тогава датират и много китайски тайни общества, известни като Триади или Тонги, които по-късно се израждат в престъпни гангстерски групи, особено през 19 и 20 в. Всички те имали на въоръжение древните бойни изкуства и ги ползвали в своята дейност. Опиумните войни с англичаните и централната власт в средата на 19 в. и Тайпинското въстание (1850-1864 г.), които съвпадат по време са крайъгълен камък в развитието на Кунг-Фу и сблъсъка му със западните технологии и начини на воюване (огнестрелните оръжия). След като въстанието е подавено в кръв (избити са около 20 млн. души), много практикуващи и майстори на Кунг-Фу са принудени да емигрират извън Китай в Югоизточна Азия и Америка като пренасят със себе си и древните бойни изкузва и ги разпространяват в китайските общности извън Китай (хуацяо), които към днешна дата наброяват около 70 млн. души.
В края на 19 в. в 1900 г. в Пекин избухва голямото въстание на ихетуаните против чуждата окупация и прогнилата манджурска династия Цин. Въстанието било наречено „Революция на боксьорите”. Въстанниците упражнявали фанатично различни стилове на Кунг-Фу и се противопоставили успешно (поне в началото) на агресорите, със средновековни оръжия и с голи юмруци срещу модерно въоръжени съюзени армии на англичани, германци, холандци, японци и руснаци, успявайки да издържат 55 дневна обсада преди да падне града. Западните войски дали над 2000 убити; броя на убитите китайци е неизвестен, но е значителен. В това героично време загинали много майстори на Кунг-Фу и то бележи края на старата епоха на традиционните бойни изкуства.
В Япония по време на епохата Едо (16-19 в.) на власт е шогуната Токугава и в страната цари относителен мир. Липсата на войни довежда до известна деградация на самурайското съсловие и техните бойни изкуства. Нелегалните народни школи в резултат на жестоки преследвания през 16 в. почти измрели, същото се отнася и до клановите школи по Нин-Джуцу, с изключение на тези които се подчинили и се влели в системата на тайната полиция на шогуните. Много от старите стилове и школи (корю) започват да западат, а някои от тях превръщат бойните изкуства в метод за духовно развитие, добавяйки към старите имена на бойните изкуства наставката „До” (от кит. „Дао” - Път). Това са и първите наченки на съвременните Будо спортове. Така от Кен-Джуцу се появява Кендо, от Джу-Джуцу – Джудо, от Яй-Джуцу - Яйдо и т.н. По това време в Окинава се появяват и трите големи школи по Карате: Наха-Те, Шури-Те и Томари-Те, от които водят началото си почти всички нови стилове на Карате. Окинавското Карате и Ко-Будо започва да си проправя път в Япония, където се заселват редица майстори от Окинава и се откриват школи.
След Реставрацията Мейджи 1867 г. в Япония настъпват големи промени, шогунатът е премахнат както и самурайското съсловие и се извършва реформа на цялата държавна структура и започва изграждането на модерна Япония, която от феодализма скача директно в капитализма. Бойните изкуства намират своето място като методи за подготовка и физическа култура и спорт в армията, полицията, училищата и висшите учебни заведения. Въпреки, че много от традиционните школи и стилове продължават да съществуват, новите времена слагат ясен отпечатък върху духа на бойните изкуства и повечето от тях се превръщат в модерни спортове и психо-физическа култура.
Нова и най-нова история (19-20 в. до наши дни)
В Европа и Америка старите бойни изкуства и дисциплини почти изчезват и остават само техните орязани спортни варианти като бокс, борба и фехтовка, които вече са „олимпийски дисциплини”. През последните години обаче започнаха да се възраждат някои дисциплини практикувани като „историческа фехтовка”. В края на 19 и началото на 20 век на Запад започва да си пробива път японското Джу-Джуцу, а след него и Джудо. През 1936 г. на олимпиадата в Берлин китайската делегация за първи път демонстрира Кунг-Фу/Гуо-Шу официално извън Китай. След Втората Световна война различни видове азиатски бойни изкуства бързо започват да се разпространяват по целия свят, като през 70-те години това става модна вълна. През 1954 г. един китайски майстор от стила „5-те животни на Шаолин” сифу Арк Уонг в Калифорния първи отваря вратите на своята школа и за американци (до тогава в тези школи се обучавали само китайци). След него и други майстори в САЩ, Хонконг и Тайван правят достъпни своите школи и започват да преподават по-открито. Наред с Карате, Джу-Джуцу, Тай-Бокс, Айкидо и Таекуондо, Кунг-Фу бързо намира своите почитатели и последователи на Запад и бурно започва да се развива, особено след вълната филми от Хонконг известни като „иистърни” (в противовес на известните „уестърни”) и звезди като Брус Лии, Чък Норис, Нора Миао, Само Хунг и мн. др. Учредяват се редица регионални и международни организации по Кунг-Фу на всички континенти и регулярно се провеждат турнири, състезания и фестивали. Практикуващите в световен мащаб днес са над 350 млн. души, като по-голямата част от тях са в Китай разбира се.
Така Кунг-Фу достига и до България някъде около 1974 г., като в началото се практикува почти тайно поради забрана от страна на властите и съществуват едва 3-4 нелегални групи практикуващи в цялата страна. Първите сведения са от сенсей Владимир Андреев (5-ти дан Карате Шотокан), който е учил при японски и китайски майстори в Австралия. В последствие се натрупва полезна информация от българи пребивавали в чужбина и някои майстори дошли в България. Първата школа е клубът по „Будо Карате” (сега Школа „Златен Дракон”) към ВИЗВМ в гр. Стара Загора, където през 1978 г. наред с Карате и Джу-Джуцу се преподават и техники от Кунг-Фу. Втора такава школа, която съществува по същото време е тази на Веселин Шиваров и Асен Недев в Централния Студентски дом в София, където се упражняват Тай-Ки-Кен, Джийт-Куон-До и Карате.
Първия семинар по Кунг-Фу с чуждестранен майстор е проведен през 1986 г. в „Цигов чарк” до Батак със сифу Ласло Банхеги (Чоу-Гар-Тан-Лан-Цюан) и негови ученици, които идват от Унгария. По-късно се канят и други майстори от Франция, Гърция и Китай, а и някои българи пътуват до Китай за обучение. След 1990 г. се появяват вече различни школи, клубове и организации, като последната такава е Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ). В страната в момента се упражняват около 10-12 стила на Кунг-фу, като най-разпространени са стиловете Уин-Чун-Кюн, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан и Син-И-Цюан; практикуват се също Шаолин-Цюан, Кунг-Фу Тоа, Нан-Цюан, Джиит-Куон-До, Чуо-Дзяо-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Сан-Да, И-Ли-Цюан и Тун-Бей Фан-Дзъ. Клубовете и школите по Кунг-Фу/У-Шу са около 60 в цялата страна, като има и доста отделни малки неформални групи трениращи извън тази бройка.
3) ОСОБЕНОСТИ И СПЕЦИФИКА НА КУНГ-ФУ
Както всички традиционни бойни изкуства и Кунг-Фу има своите особености и специфика. Независимо от огромния брой стилове, между тях има тънка свързваща червена нишка на общи корени и взаимовръзки, както и някои общи принципи. Кунг-Фу в цялост може да се оприличи на едно дърво, чийто корени и ствол са китайската история и култура, а клоните и листата са отделните стилове и направления (подстилове). Т.е. всички стилове на Кунг-Фу са едно семейство. Това не винаги се отчита от трениращите и инструкторите, който често се интересуват предимно от практикуваните от тях стилове и не правят връзка с останалите. Повечето големи майстори обаче винаги съчетават в практиката си няколко стила на Кунг-Фу, като обикновено един от тях е основен, а другите са поддържащи и за разширяване на общата психо-физическа култура.
Всеки един стил на Кунг-Фу е уникален сам по себе си, има собствена философия и теория, стилови особености и се е утвърждавал в продължение на векове изтърпявайки „проверката на времето”. В това отношение традиционното Кунг-Фу е доста консервативно и повечето стилове са на поне няколкостотин години. Дори и сравнително новите стилове създадени през 20 век, такива като Джийт-Куон-До („Път на пресичащия удар”), Зен-Куон-До, Кунг-Фу Тоа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джъю-Фа-Мън („Метод на 9-те врати”), И-Ли-Цюан („Духовен и физически бокс”) и някои др. почиват твърдо на традиционните стилове и се знае генеалогията на техния произход.
При изучаването на Кунг-Фу е почти задължително инструкторите и практикуващите добре да владеят както специалната терминология, така и специфичния Кунг-Фу жаргон, където думите имат други значения от обичайните в китайския език. Последното е от особена важност при преводи на класически текстове, където ако преводача не е практикуващ, дори и да владее добре езика може да се стигне до абсурдни и неразбираеми преводи, които се нуждаят от сериозна редакция или нов превод. В това поле е важно също да се знае правилната транскрипция на термини и имена на български език; тя се различава от тази на транскрибиране на руски, английски или други западни езици и то доста.
За правилното разбиране на някои термини и техники в Кунг-Фу, особено при изучаване на Ци-Гун/Ней-Гун и „вътрешна алхимия” е задължително доброто познаване на китайската история и култура, както и хронологията на династиите. Трябва да се отчита също, че повечето класически текстове, където са дадени основните правила и принципи на стиловете са написани под формата на песни и речитативи в стихотворна форма с лаконичен и кодиран текст, неразбираем за непосветените. По същия начин са представени и редица Кунг-Фу поговорки и пословици, които са изключително важни за практиката и съдържат огромна полезна информация.
По-задълбочено трябва да се изследва и историята на Кунг-Фу и генеалогията на отделните стилове и школи за да се избегнат някои досадни грешки в практиката. Понякога това може да спести години лутане на ученика, инструктора и даже на майсторите. В това отношение много важно е изследването на взаимовръзките между отделните стилове; така някой проблем, техника, форма (таолу) или метод, който е неясен в практикувания стил може да бъде разяснен или да се получи информация от сроден стил. Така например популярния стил Уин-Чун-Кюн е тясно свързан с Южния Шаолин-Цюан (най-вече стила на 5-те животни: дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и стилове като Бей-Хъ-Цюан („Бокс на Белия жерав”), Джоу-Гар-Тан-Лан (южен стил на Богомолката), Хакка-Цюан, Хун-Кюн и дори такива твърди силове като Карате Годжу-рю (Кингай), Уечи-рю (Пангай-Ноон) и Хакуцуру в Окинава. В някои стилове на Тай-Дзи-Цюан има влияния от Син-И-Цюан (и в техниките и в теорията), а в Ба-Гуа-Джан имаме съответните връзки и влияние от Шуай-Дзяо, Лохан-Цюан, Син-И-Цюан и Тай-Дзи-Цюан. Отчетливи са също връзките между Син-И-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Тун-Бей, Ба-Дзи-Цюан и И-Ли-Цюан. В това поле могат да се правят много полезни изследвания, защото в специалната литература почти липсва информация и анализи по тези въпроси с малки изключения.
В повечето стилове на Кунг-Фу движенията са естествени, окръглени и плавни, дори при „твърдите” стилове. Тази естественост и работа с цялото тяло е специфична за Кунг-Фу, както и здравните ефекти от тренировките и връзката на Кунг-Фу с традиционната китайска медицина и оръжията. Това ясно се вижда от продължителността на живота на майсторите, които в повечето случаи са дълголетници и практикуват до преклонна възраст. Особено важни съ връзките между Кунг-Фу и Ци-Гун; не случайно китайската поговорка гласи: „Ако на младини практикуваш само „цюана” (бокса) без фините упражнения (Ци-Гун); то на старини ще бъдеш амортизиран и изхабен”.
Друга особеност са непринудените отношения учител – ученик, които въпреки респекта са по-скоро приятелски, отколкото формални или „казармени”, както е примерно при някои японски или корейски бойни изкуства.
В заключение, всеки един стил на Кунг-фу има специфични техники, стойки, начини на придвижване и маниер, който го отличават; някои от тях са като „запазена марка” и служат за мигновенно разпознаване на стила от страна на познавачи, майстори или експерти.
4) РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КУНГ-ФУ И У-ШУ
В хода на историческото развитие наименованието на китайските бойни изксуства се е променяло през вековете. В епохите (древни династии) Ся (ХХI-ХVI в. пр. Хр.), Шан (ХVI-ХI в. пр. Хр.) и Джоу (ХI-II в. пр. Хр.) са съществували такива наименования: Цюан-Юн („Смел юмрук”), Шоу-Бо („Ръкопашен бой”), Сян-Гао, Доу и много други. Така в периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.) в първия китайски сборник на стихове и песни „Шидзин” („Книга на песните”) се появява йероглифа „цюан” („юмрук”; „бокс”, „бия се”). В перода на „Воюващите царства” (475-221 г. пр. Хр.) названието се изменило в Дзи („Бокс”), Сян-Бо („Взаимно удряне”), Шоу-Джан и др. В съчинението „Военни обреди” има глава „Разцвет на Дзи-Дзи в народа Ци”, потвърждаващо широкото разпространение на бокса в тази епоха. Дзи-Дзи Фа означава „Метод да удряш сръчно, ловко” и този термин се е запазил и до днес. По времето на династиите Цин (221-206 г. пр. Хр.), Хан (206 г. пр. Хр.- 220 г. сл. Хр.) и перода „Трите царства” (220-280 г.) съществували названията У-И („Бойно изкуство”), Дзюе-Ди („Противоборство”), Дзюе-Ли („Борба”), Шуай-Ху („Свободна борба”), Джан-Шоу („Дълга ръка”), Шоу-Гъ („Ръкопашна схватка”), Шоу-Бо, Ци-Мън, Ця и др. Така в книгата „Хроники на Трите царства – животоописанието на Люфън” се споменава за това, че: ”....в У-И той бил най-силен от всички.....”.По времето на династиите Дзин (265-420 г.) и Южни и Северни династии (420-581 г.) за бойните изкуства се прилагали такива термини: У-И, Дзян-У, Пай-Джан, Сян-Бо, Сян-Ча, Сян-Пу, Дзюе-Ди, Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и др. По времето на династията Лян (502-557 г.) в трактата „Вън Сюан” има поема „Да се забрани У-Шу и да се развива литературата” (т.е. да се забрани войната и да се започне с мирен труд). Тук за първи път се среща и термина У-Шу („Бойно изкуство”; буквално „Да спрем копието”). През следващите династии, започвайки от династия Суй (581-618 г.), Тан (618-907 г.), Сун (960-1279 г.), Юан (1279-1368 г.), Мин (1368-1644 г.) и Цин (1644-1911 г.) макар и да се срещат различни наименования за бойните изкуства (като общ термин, а не стилове) – Цюан-Дзе, Ши-Пу, Шоу-Бо, Дзюе-Ди, Сян-Бо, Ба-Ши (Ба-Шъ), Сян-Пу, Дзюе-Ли, У-Джи, Да-Тао-Дзи, У-Ши, Шуай-Дзяо, Бай-Да, Ши-Цюан, Ши-И, Цюан-Фа, Дуй-Ли и много др., но най-разпространения термин бил У-И.
След Синхайската революция (1911 г.) най-използваните термини били У-Шу („Бойно изкуство”) и Гуо-Шу („Национално изкуство”) с преобладаване на втория термин, който и до сега се употребява в Тайван. Тогава се състояли и първите национални шампионати от модерен тип в Циндао (1911 г.), Шанхай (1919 г.), Шанхай (1923 г.), Нанкин (1928 г.), Шанхай и Ханджоу (1929 г.) и Нанкин (1933 г.).
В Южен Китай, Хонконг и Макао с течение на времето се налага термина Кунг-фу („Висше умение”; букв. „Време изразходвано за постигане на майсторство”), в Югоизточна Азия - Кън-Тао (за стиловете с китайски произход), а в Япония – Кемпо/Кенпо („Китайски юмрук”).
По време на „Културната революция” в Китай (1956-72 г.) Кунг-Фу/У-Шу е обявено за „феодална отживелица”, заедно с много други неща от традиционната китайска култура; манастирите са разрушени, а майсторите, монасите и практикуващите бойни изкуства са изпратени в лагери или да строят пътища. След революцията китайските власти възстановяват под техен контрол У-Шу, но силно редуцирано и променено като чисто спортна дисциплина тип „гимнастика” (с ограничен брой техники, форми и уреди, доста различни от традиционните). С това китайските власти променят изцяло смисъла на термина У-Шу, придавайки му съвсем друга насока. Това се прави с цел пълен държавен монопол върху този спорт и дисциплини (някъде го наричат и „държавно У-Шу” или „гимнастика У-Шу”), което на практика къса връзката с традиционните стилове, философия и методика на трениране. За отбелязване е, че в Китай, където около 300 млн. души практикуват бойни изкуства, едва около 10 % от тях се занимават със У-Шу (т.е. осакатания спортен вариант), а останалите практикуват традиционните стилове. От друга страна Кунг-Фу (традиционните стилове) продължават да се развиват независимо както в Китай, така и в Тайван, Хонконг, Макао, Югоизточна Азия и в китайските общности в САЩ, Европа и Южна Америка (т.нар. хуацяо или „външни китайци”, които са около 70 млн. души). Важно за отбелязване е, че в тези китайски общности и стара емиграция още от средата на 19 в. са запазени доста традиционни стилове на Кунг-Фу, някои от които вече са изчезнали в Китай и не се практикуват там.
В днешно време двата най-популярни термина за китайските бойни изкуства са Кунг-Фу и У-Шу, от които Кунг-Фу е по-популярния. Съществуват и редица международни федераци и организации, които следват тези две тенденции. За отбелязване е обаче, че в Кунг-Фу има доста по-голямо многоообразие на такива организации в много държави (има стилове, които се пракикуват в над 140 държави!), докато в У-Шу има само една такава международна организация, която е почти изцяло под контрола на Китай (IWF). В какво се състоят разликите между У-Шу и Кунг-Фу, така както са представени днес от гледна точка на традиционните стилове, като модерен спорт и психо-физическа култура. На първо място това са две абсолютно различни дисциплини подобно на волейбол и баскетбол, хандбал и футбол, тенис на маса и тенис на корт или китайски шах и индийски шах. Дори и така представено това не се доближава до същината на разликите между Кунг-Фу и У-Шу. Разликите не са само в имената, но най-вече в съдържанието, практиката, философията и методиката; целите и задачите на У-Шу и Кунг-Фу са коренно различни.
Да започнем с У-Шу. Това е силно стилизирано, опростено, орязано, редуцирано, променено и осакатено (от гледна точка на традицията) изкуство тип „гимнастика У-Шу”, изкуствени двубои (Сан-Да) и т.н. с цел тоталитарен контрол, улесняване членството в МОК и ставането на У-Шу някакъв олимпийски спорт. Броя на дисциплините е силно редуциран и самите дисциплини са променени и нямат нищо общо с традиционните стилове (като съдържание, философия, традиции, методи на тренировка и дух). Това лесно може да бъде видяно в програмите и правилниците на Международната федерация по У-Шу и подчинените и регионални организации. Всичко в У-Шу е подчинено на политическата пропаганда, тоталитарни методи за възпитание на младите хора („промиване на мозъци” и груба бюрокрация), комерсиализация и една тотално подменена ценностна система! В У-Шу спортния живот е силно ограничен от спецификата на изява и общо взето варира в границите до 30 годишна възраст, след което спортната кариера на повечето участници приключва! И не само това, но изследванията показват едно характерно износване, „амортизация” и недопустимо състаряване на спортистите, които страдат от редица професионални заболявания на опорно-двигателния апарат!
Кунг-фу в противовес на това съхранява старите страдиции, запазва оригиналността и уникалността на традиционните стилове в пълния им обем, ползва утвърдени от вековете и осъвременени чрез науката методи за тренировка, което е гаранция за върхови постижения и високо спортно майсторство! В Кунг-Фу има много повече дисциплини във всички направления и това дава възможност за по-голяма изява на състезатели и практикуващи и участие на двата пола и всички възможни възрастови групи без ограничение. В Кунг-Фу изключително много се държи на философията, методите на закалка, практикуване с вътрешната енергия (енергийни практики – Ци-Гун/Ней-Гун), медитация и търсене на здравен ефект (връзките с традиционната китайска медицина) от тренировките – нещо което подчертано липсва в „гимнастиката У-Шу”. От друга страна като психо-физическа култура Кунг-фу е полезна както за възпитанието и израстването на младите хора, но също така е подходящо за всякакви възрастови групи. В Кунг-Фу не е рядкост да видите пракикуващи от двата пола на почтена възраст 70-80-90 години; и това е по-скоро норма, а не изключение! В заключение Кунг-Фу е не само спорт и психо-физическа култура, но и начин на живот, който гарантира здраве, жизненост, висок дух и просперитет на нацията.
5) КЛАСИФИКАЦИЯ НА СТИЛОВЕТЕ В КУНГ-ФУ
Специалистите и лаиците винаги са спорели за броя на стиловете в Кунг-Фу; едни посочват цифрата 500, други даже говорят за 1000 стила. Кое е истината? През 80-те години на миналия век по инициатива на Общо китайската асоциация по У-Шу съвместно с Министерството на спорта на Китай се подема една национална кампания за описване на традиционните стилове, събиране на информация, интервюиране и заснимане на стари майстори, издирване на стари ръкописи за Кунг-фу и старинни оръжия. Кампанията трае 3 години и в нея участват над 3000 доброволци и специалисти от цял Китай. В резултат са описани и документирани надлежно 130 основни стила (някои считани за изчезнали), открити са над 350 старинни ръкописи и хиляди оръжия (някои още от дин. Тан) и са записани 400 часа видеоматериали с традиционни стари майстори (някои от тях починали на скоро след това), което ги прави още по-ценни. Така, че в момента можем със сигурност да посочим наличието на 130 основни стила на Кунг-Фу, които с разновидностите и подстиловете наистина стават няколкостотин, но основните стилове са твърдо 130. Това значително облекчава тяхната класификация по групи, на които ще направим разбивка и кратък анализ и характерни примери.
1. Групи стилове според преобладаващите техники.
- хватови (Шуай-Дзяо, Цин-На).
- ударни (Ба-Дзи, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Хун-Цюан, Чуо-Дзяо).
- хватово-ударни (Тай-Дзи, Уин-Чун, Син-И, Ба-Гуа, Ин-Джао-Кунг, И-Ли-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джийт-Куон-До).
2. На географски признак.
- северни (с преобладаване на ритащи техники и бой на дълга дистанция) – Тай-Дзу-Чан-Цюан, Чуо-Дзяо, Северен Шаолин-Цюан, Тан-Туй, Лохан Цюан, Тан-Лан-Цюан, Пи-Гуа-Цюан, Ми-Дзун-Цюан.
- южни (с преобладаване на юмручни техники и бой на къса дистанция) – Хун-Гар, Чой-Ли-Фут, Уин-Чун, Бей-Хъ-Цюан, Южен Шаолин-Цюан, Бай-Мей.
3. На философско-религиозен признак.
- будистки (Шаолин-Пай и Ъмей-Пай).
- даоски (Удан-Пай, Ъмей-Пай, Хуашан-Пай, Кун-Лун-Пай).
- тибетски (Лама Кунг-Фу, Пак-Хок-Пай, Боабом, Хоп-Гар).
- мюсюлмански (Джа-Цюан, Хънански стил на Син-И).
- конфуциански и др.
4. Кунг-Фу стилове на националните малцинства.
Това са сравнително малка група стилове, но трябва да се има предвид, че в Китай има 53 етнически групи и национални „малцинства” някои от, които наброяват до 50 млн. души.
5. „Външни стилове” (Уай-Дзя) и „вътрешни стилове” (Ней-Дзя).
- външни (Шаолин-Цюан, Ба-Дзи, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Уин-Чун, Тан-Лан, Хун-Гар).
- вътрешни (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Лю-Хъ-Ба-Фа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, И-Ли-Цюан, Ней-Дзя-Цюан).
Тук трябва да отбележим, че класифицирането на стиловете на „външни” и „вътрешни” е доста условно, защото повечето външни или „твърди” стилове също имат раздел за вътрешна работа (Ци-Гун/Ней-Гун). Майсторът Сун Лутан отбелязва, че всички стилове на Кунг-Фу, които наблягат на работа с коремния център (дантян) са вътрешни, а тези които пренебрегват този вид практика са външни. Има и други определения за термините „външни” и „вътрешни” стилове изхождайки от друга логика.
6. Подражателни стилове (Сян-Син-Цюан).
Това са обикновено стилове на животните, пияния, лудия и т.н., като: Ху-Цюан („Бокс на Тигъра”), Хоу-Цюан („Маймунски бокс”), Дзи-Цюан („Бокс на Петела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Шъ-Цюан („Змийски бокс”), Дзуй-Цюан („Пиян бокс”), Гоу-Цюан („Кучешки бокс”) и др.
6) ЕВОЛЮЦИЯ НА ФОРМИТЕ (ТАОЛУ) И ОРЪЖИЯТА В КУНГ-ФУ
Формите или комплексите (таолу) в Кунг-Фу са едни от основните тренировъчни методи и присъстват в повечето традиционни стилове. В някои стилове обаче като И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Дзу-Ян-Мън, Джийт-Куон-До и И-Ли-Цюан формите липсват или са силно редуцирани; в другите стилове обаче формите са една неотменна традиция и важен елемнт от тренировката.
Както вече изяснихме формите на Кунг-Фу възникват някъде през династия Хан малко преди новата ера. През вековете те непрекъснато се развиват и усъвършенстват. Формите таолу (букв. „пътечка”) съдържат всички основни техники на стила и са „запазена марка” за всеки стил. По принцип всеки традиционен стил има такива форми, които варират по брой и големина (брой техники и сложност). Обикновено повечето традиционни стилове съдържат до 5-6 такива форми и те се упражняват цял живот, паралено с изучаването на отделните техники, бойните приложения (юнфа), договорените и свободните двубои. В някои стилове като Тай-Дзи-Цюан и Ба-Гуа-Джан например има по една или две дълги юмручни форми и няколко с оръжие; в Уин-Чун има 5 форми (три юмручни, една за дървен манекен и две с оръжия), в Син-И-Цюан броя на формите също не е голям и те са силно стилизирани и изчистени, същото важи и за Ба-Дзи-Цюан; докато други стилове например като Чой-Ли-Фут имат над 20 различни форми; в Шаолин-Пай и Удан-Пай също има огромен брой форми. Общо в Кунг-Фу съществуват няколко хиляди форми/комплекси както с оръжие, така и без него, а също и форми за двама (Дуй-Лян).
Изследвайки еволюцията на формите се отчита следното: в началните ранни етапи, формите са изключително изчистени и стилизирани и имат малко на брой техники. В началото те представлявали просто навързани верижно няколко комбинации, които се упражнявали и с партньор. Постепенно формите започват да се усложняват и това съвпада с по-широкото разпространение и популяризиране на Кунг-Фу, когато майсторите участвали в турнири или правели публични демонстрации. За да впечатляват публиката различните циркови трупи, пътуващи артисти и странствуващи майстори добавят във формите допълнителни елементи, скокове, акробатични елементи и др., които ги правели по-атрактивни. Този процес особено много се задълбочава по времето на последната династия Цин. Във връзка с това, някои традиционни майстори от началото на 20 век отбелязват със съжаление, че с усложняването на формите и стиловете започнал да се загубва и техния изначален смисъл, който е бил заложен в архитиповете на традиционните стилове. Във връзка с това препоръката към практикуващите е, да се изследват и отдиференцират именно тези изначални архитипове и практиката да се съсредоточи изключително върху тях, което ще подобри както бойния потенциал на трениращите, така и ще запази същината на стила.
Що се отнася до оръжията в Кунг-Фу то трябва да се отбележи неразривната връзка между оръжията и юмручните форми и техники и тяхното взаимно влияние. Исторически, почти до края на 18 и даже и през 19 век, Кунг-Фу се е практикувало изключително с оръжие на първо място и едва на втори план с голи ръце. В днешно време е обратното, но се наблюдава и едно възраждане на практиките с оръжие; като оръжията се използват повече като тренировъчни уреди даващи ценни качества, а не толкова като оръжия в тесния смисъл. Не трябва обаче да забравяме, че някои от тези традиционни оръжия дори и днес не са загубили актуалност именно като оръжия, особено късите и скритите оръжия.
По принцип наборът от оръжия използвани в Кунг-Фу е доста голям и наброява около 108 вида оръжия (това е разширения набор). Малкия набор е доста по-редуциран и обхваща т.нар. „18 класически оръжия”, които са систематизирани още от ханския император У Ди (107 пр. Хр.): пика мао, пика шо, бастун, сабя, копие с кука, желязна палка дзиен, камшик, меч, боздуган, бойни куки (коу), тризъбец, лък, бойна секира, брадва, щит, вила и дълга тояга. По-късно през следващите династии този набор периодично се е променял и в наше време окончателно е установен на следните видове оръжия в Кунг-Фу: меч (дзиен), сабя (дао), тояга (гун), копие (цян), алебарда (да дао), секири (чифт), бойни куки (коу), тризъбец (шан ча), железен камшик с 9 секции (джъю джие бян), боздуган (чуй), сърповидна алебарда (тан), дълга бойна секира (юе), бастун (барн), верига с железни топки в двата края (муо син), ратанов щит, копие с връх като орлова лапа (джуа), въжено копие (шън бяо) и трисекционна тояга (сан дзие гун) (19).
От този огромен арсенал, традиционните майстори обикновено специализират в едно или две оръжия, които владеят до съвършенство. Четирите главни оръжия, които могат да се видят в почти всички стилове на Кунг-Фу са: тояга, меч, сабя и копие, с които се работи съобразно принципите стила по строго определени форми (таолу).
/Следва 4 част/
|