Воскресенье, 19.11.2017, 02:29
Приветствую Вас Гость


Школа "Златен Дракон"

Главная » Статьи » Общи статии

Развитие на Кунг-Фу/У-Шу в България 1973-2016 г.; история, анализ и проблеми - 1 част

Развитие на Кунг-Фу/У-Шу в  България 1973-2016 г.; история, анализ и проблеми - 1 част

 

сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу, експерт в Ней-Дзя-Цюан – Син-И, Ба-Гуа и Тай-Дзи; инструктор по Хун-Гар Кунг-Фу и черен пояс по Карате и Джу-Джуцу)

 

   Кунг-Фу е сравнително по-късно появило се на Запад източно бойно изкуство. Първи в началото на миналия век бяха Джудо и Джу-Джуцу; после след 1945 г. се появиха Карате, Айкидо, Ко-Будо, Кемпо, Самбо и Виет-Во-Дао, а останалите, включително и Кунг-Фу доста по-късно. Всъщност първата школа по Кунг-Фу на Запад (в която са тренирали и американци) се създава през 60-те години на миналия век в Сан Франциско, САЩ. Тя е открита от сифу Арк Вонг (1900-1987 г.) от Кантон (Гуанджоу), който 21 годишен емигрира в САЩ.  Втория след него, който открива школа в САЩ е Брус Лии (Лии Сяолун), който и чрез филмите си неимоверно много допринесе за популяризирането на Кунг-Фу в световен мащаб. В САЩ още преди това е имало традиционни школи по Кунг-Фу, но в тях са практикували само етнически китайци, главно в „Чайна  таун“ – големите китайските квартали в Сан Франциско, Лос Анжелис и Ню Йорк. В Европа Кунг-Фу/У-Шу попада малко по-късно и се появяват също школи. Още преди войната, на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. специалисти от китайския отбор демонстрират У-Шу (няколко външни стила и Тай-Дзи-Цюан), но на фона на всеобщата еуфория и по-добре познати спортове и единоборства (Борба, Бокс и др.), това остава някак си незабелязано от широката публика. А и тогава китайците са демонстрирали само форми (таолу), които са били непонятни за публиката……

    Първите „майстори“ по Кунг-Фу в Европа през 70-те години са главно европейци учили някакви бойни изкуства и гледали в повече Хонконгските филми („ийстърни“). Поради липса на автентична информация, всичко което е малко по-засукано и различно от Карате и Джу-Джуцу се представяше за „Кунг-Фу“. Появяват се школи и нови стилове от типа на „Баракуда Кунг-Фу“, Зен-Куон-До, „Мистична техника“ („Отровната ръка“), „Тигри“, „Пантери“, „Кобри“ и прочие екзотика, която е много далеч от традиционните стилове и няма нищо общо с тях. За това пък костюмите на „майсторите“ стават все по-шарени, позите и гримасите застрашителни, а приказките и лакърдийте за енергиите и смъртоносните „тайни удари” направо страшни и впечатляващо фантастични. Журналистическата паплач просто плуваше като риба във вода в тази каша от невежество и експлоатираше неистово измишльотините и фантасмагориите за тайнственото Кунг-Фу, за което всеки е чувал, но никой не го е виждал. Имаше например такива абсурди някои „майстори” да твърдят, че владеели 15-20 стила на Кунг-Фу (колкото повече, толкова по-добре), а наивниците им вярваха. За съжаление по същите причини („риба се лови в мътна вода“) и в България в началото се разви подобна тенденция за хиперболизация и раздувки, която в някаква степен вече е преодоляна в наши дни, но значително забави развитието на българското Кунг-Фу и се отрази негативно в някои аспекти, които и до сега са трудни за преодоляване от широката маса практикуващи и някои инструктори-сектанти, „енергетици“ и фантазьори.

    В България за Кунг-Фу/У-Шу се заговори след 1973 г., когато достигна някаква бегла информация и се появиха първите Хонконгски филми (т.нар. „ийстърни“) на тази тема. В някои школи по Карате и други бойни изкуства също се прокрадваха отделни техники, а първите групи по Кунг-Фу се появиха в периода 1975-1978 г., които заедно с другите бойни изкуства бяха нелегални или полу-легални до 1989 г., когато настъпиха големите политически промени.

 

               

                                      Тайни тренировки по паркове и гори; "партизанския период" на Кунг-Фу. 

 

    Първите групи бяха тези на Дориян Александров (Тан-Лан-Цюан, Джиит-Куон-До, Шаолин, Тай-Дзи-Цюан), Веселин Шиваров и Асен Недев (Тай-Ки-Кен, Тай-Дзи-Цюан и Джийт-Куон-До), Красимир Димитров – Китаеца (Тай-Дзи-Цюан и др.), Александър Илиев и Вин (Во-Виетнам, Виет-Во-Дао), Любомир Йорданов (Джийт-Куон-До), Красимир Василев и Ву Дък Тиен (Шон-Донг и Во-Виетнам) и някои др. Този процес съм го описал вече в моите две статии „Развитие на У-Шу/Кунг-Фу в България“ http://zlaten-drakon.net/bgushu/bgushu.htm и „Пионери на бойните изкуства в България“ http://zlaten-drakon.net/stat/025/stat_025.htm и сега не ми се иска да повтарям нещата. Иска ми се обаче в детайли да опиша етапите на развитие и специфичните проблеми на нашите школи.

    Първото важно нещо е, че началния период по разбираеми причини (липсата на достатъчно автентична информация и квалифицирани майстори) стиловете на Кунг-Фу не се практикуваха в чист вид, а често се смесваха с други стилове като Джу-Джуцу, Карате, Самбо, Ръкопашен бой (Самоотбрана) или се смесваха по няколко стила от Кунг-Фу (по-скоро елементи от тях), за да се допълват празнотите в техниката и тренировките. Конкретна методика почти липсваше, или ако имаше такава, то тя следваше познатите образци от Карате и Джудо, Бокс, Самбо, Айкидо и Борба, а сами се досещате, че китайските бойни изкуства и подобни дисциплини от Югоизточна Азия (Кън-Тао, Пенчак-Силат, Бер-Силат, Виет-Во-Дао, Во-Виетнам, Каларипаят, Бандо, Краби-Крабонг и др.) имат съвсем друга специфика.

    Друго утежняващо обстоятелство беше факта, че в периода до 1989 г. бойните изкуства на практика бяха забранени за практикуване у нас; разрешени бяха спортните варианти на Джудо, Самбо, Борба и Бокс,  а опростени техни бойни варианти, плюс Карате и Джу-Джуцу се упражняваха само в МВР, КДС и армията като вид ръкопашен бой и специфична дисциплина. Липсваха легални цивилни клубове и организации и за семинари, чуждестранни майстори и свободен обмен на информация (книги, филми, списания и т.н.) можеше само да се мечтае. Отделни хора успяваха да пробият „Желязната завеса“ и да носят някаква специална литература или списания, но също срещаха големи трудности. Един такъв екземпляр беше един от пионерите на бойните изкуства сифу Веселин Шиваров (мой стар съратник и приятел още от 1973 г.), който непрекъснато пътуваше в Италия и Швейцария при роднините си и носеше постоянно книги, списания и материали за Кунг-Фу.  Под негово влияние и това на сенсей Стефан Хинков, аз постепенно се преориентирах от японските към китайските бойни изкуства. Видео и филми тогава все още нямаше (с изключение на някои игрални токива по темата); нямаше Интернет, Ютуб и Фейсбук (то сега като ги има – голям праз; нали все пак трябва и да се тренира, а сегашните младежи ги мързи да тренират и да се потят, камо ли да се натоварват до границите на възможностите си, както го правехме едно време)…...

    Тогава групите в България бяха сравнително малки като брой трениращи, за да не се набиват на очи и да са по-трудно откриваеми от милицията и ДС, които специално ни вървяха по петите и ни гонеха от залите и закриваха нелегалните школи. Аз бях извоювал легален статут на нашата първа школа клуба по „Будо Карате“ към ВИЗВМ (регистрирахме го към ОСО [тогавашната Организация за Съдействие на Отбраната] на университета) в гр. Стара Загора, но успяхме да удържим на напора на службите само две години (1978-79 г.)и ни закриха; така продължихме нелегално с тренировките както и преди това. Много групи не разполагаха и със зали, а тренираха на открито по парковете, в мазета и в планината или се маскираха като секции по Джудо, Самбо и „азиатска пластика“ (въобще „пунт и пластика“ отвсякъде и невероятни еквилибристики за да оцелеем във враждебна среда). Така се научихме и на първия принцип на „вътрешните школи“ – „огъни се за да победиш“ и станахме по-обтекаеми, каквото и да значи това……

 

Първи опити за по-организирано начало - школи и семинари с традиционни майстори. 

 

  Обобщено мога да кажа, че в периода 1975-1986 г. Кунг-Фу в България и сродните стилове се развиваха доста хаотично. Това в някаква степен важеше и за нашата Школа „Златен Дракон“ (тогава „Багатур“). Причината беше първо липсата на достатъчно автентична информация (въпреки започналите натрупвания, опит и практика), преки наставления на истински майстори и упражняването на множество различни стилове, които се блъскаха като принципи помежду си.

    Първия семинар с традиционен майстор на Кунг-Фу беше осъществен през 1986 г. Направихме го тайно в провинцията – в Цигов чарк (до язовир „Батак“), далеч от погледите и контрола на службите и МВР. Бяхме поканили сифу д-р Ласло Банхеги от Унгария, който беше специалист по Джоу Гар Тан-Лан-Цюан („Южен стил на Богомолката“) и традиционна китайска медицина. Майсторът разбираше малко и от Уин-Чун, който наскоро бяхме започнали да практикуваме в школата. Семинара го организирахме три школи – две от София и една от Стара Загора. Банхеги дойде с още двама негови напреднали ученици, което доста помогна в обучението и повдигна нивото на семинара, както и неговата интензивност. Семинарът общо взето протече с демонстрации на бойни техники от Кунг-Фу, форми (таолу), работа с партньор и специфичен Ци-Гун с изометрични упражнения. В последствие инструкторите Захари Георгиев и Владимир Гудим (от Москва) ходиха в Унгария за допълнително обучение при сифу Банхеги, но така и не го развихме този стил у нас. Аз се насочих трайно към Син-И и Ба-Гуа, Захари Георгиев към Тай-Дзи-Цюан (по-късно в Катори Шинто-рю – предимно работа с мечове), Магдален Симеонов към Уин-Чун, а Владимир Гудим към Чуо-Дзяо, Тай-Дзи и Ба-Гуа. Така или иначе организираното начало беше положено успешно и от семинара имаше огромна полза.

    Към 1987 г. установихме контакти със грандмайстор Роланд Хаберзетсер (9-ти дан Карате Годжу-рю, 6-ти дан Шотокан и експерт в Кунг-Фу: Тай-Дзи, Хун-Гар, Чой-Ли-Фут и Тан-Лан-Цюан); с него проведохме четири последователни семинара, което рязко ускори развитието на Кунг-Фу и Карате в България. Тук искам да отбележа, че освен добър майстор и преподавател, Хаберзетсер е и чудесен автор на множество книги и ръководства за Кунг-Фу и други бойни изкуства и неговите книги и до сега се ползват с голям успех от практикуващите. На тези семинари идваха хора от Кунг-Фу, Айкидо, Карате и Джу-Джуцу, включително и инструктори от Русия и Румъния, които бяхме поканили. След семинарите аз и трима мои старши ученици Добрин Василев, Константин Ковачев и Адриан Недялков защитихме инструкторски и пом. инструкторски степени по Кунг-Фу (Хун-Гар и Чой-Ли-Фут), а Малин Малинов и Асен Тутеков получиха черни пояси по Карате, съответно 1-ви дан Годжу-рю и 1-ви дан Шотокан. Това беше и една отлична квалификация и стимул за нашия всеотдаен многогодишен труд в областта на бойните изкуства! За Кунг-Фу това бяха и първите майсторски степени присъждани от оторизирана международна организация.

    По това време (1987-89 г.) първата официална организация, която се опита да обедини бойните изкуства у нас се яви клуб „Хан Аспарух“ (с председател Красимир Коджабашев) със секции по Карате Шотокан, Таекуондо, Айкидо и Кунг-Фу. По ред причини обаче властите ни пречеха непрекъснато и след поредица интриги, борби и неуспешни преговори закриха организацията. В същото време към Организацията за Съдействие на Отбраната (ОСО) имаше Българска федерация по бойни спортове (БФБС), която до момента обединяваше само клубове по Карате и ръкопашен бой (СРБ) съществуващи в системата на МВР и МО. Имахме възможност да членуваме само там и бяхме принудени от обстоятелствата да приемем предложението. Съставени бяха републикански комисии по Карате , Таекуондо, У-Шу и Айкидо. След известно колебаене приехме тогава името У-Шу вместо Кунг-Фу, заради натиск от китайска страна и връзките ни с Общокитайската федерация по У-Шу. Бившите ни колеги от клуб „Хан Аспарух“, който бе разформирован, счетоха това за предателство към тях, но нещата не бяха толкова прости. Проблемът за тях беше, че ръководните постове в Карате вече бяха окупирани от кадри на МВР, докато за нас нещата бяха ясни – в БФБС нямаше клубове практикуващи китайски бойни изкуства, нито някой в системата на МВР ги практикуваше; там беше „бяло поле“ и можеше да правим каквото си искаме…... Аз оглавих тогава комисията по У-Шу и Айкидо, а през 1990 г. учредихме вече и самостоятелна Българска федерация по У-Шу (БФУШУ), която обедини 31 клуба от цялата страна. Нещата тръгнаха в по-организирано русло или поне тогава изглеждаше така. През 1990 г. имаше изключителна наситеност на събития за нашата федерация: участие в първия международен турнир по У-Шу в Куала Лумпур, Малайзия, учредяване на Международната федерация по У-Шу (IWF) в Пекин, Китай, първи семинар по Уин-Чун Кунг-Фу с грандмайстор Люн Тинг (от Хонконг) и първи Републикански турнир по У-Шу проведен в гр. Стара Загора.

 

 

           Първи републикански турнир по У-Шу в гр. Стара Загора, зала ДЗУ, 1990 г..

 

    По-нататък се появиха и други китайски специалисти, европейски и други майстори: сифу Ли Ядзюн (Син-И-Цюан и Ин-Джао-Кун-Цюан), сифу д-р Лю Дзюн (Тай-Дзи, Тун-Бей и Син-И), сифу Ян Джинпин (Тай-Дзи, Син-И, Ба-Гуа, У-Дзи, Шаолин-Цюан и Ци-Гун), сифу Ник Смарт (Уин-Чун и Ескрима), сифу Ричард Бустило (Джийт-Куон-До и Кали/Ескрима), сифу проф. Ли Синдун (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи и гъвкави оръжия), сифу Теймур Джафари (Кунг-Фу Тоа), сифу Шън Фей (Ба-Гуа, Тай-Дзи и Ней-Гун), сифу Ван Цюенцин (Ци-Гун), сифу проф. Ли Чаолин (Син-И-Цюан и спортно У-Шу), сифу Филип Гранже (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи и Айкидо), сифу Виктория Уиндхолдс (Тай-Дзи-Цюан стил Чън), сифу Филип Баер (Уин-Чун Кунг-Фу), сифу Миленко Козлица (Уин-Чун и Хун-Гар Кунг-Фу), сифу Кейт Керншпехт (Уин-Чун Кунг-Фу и Ескрима), сифу Дейвид Питърсън (Уин-Чун Кунг-Фу), сифу Дан Дохърти (Тай-Дзи-Цюан), сифу Бай Личао (Удан Пай и различни вътрешни стилове), сифу Ян Джун (Тай-Дзи-Цюан стил Ян) и много др. Вече не им помня на всичките имената, а и сигурно съм пропуснал някои  (все пак става въпрос за един период от 20 години). Най-важното, че и българи пътуваха до Китай и Тайван за обучение по Кунг-Фу/У-Шу (някои и за по-дълъг период): сифу Георги Деничин (Тай-Дзи-Цюан), сифу Мария Неделчева (Тай-Дзи-Цюан), сифу д-р Дориян Александров (Син-И, Ба-Гуа и Тай-Дзи), сифу Адриан Недялков (Хун-Гар и Джийт-Куон-До), сифу Десислав Гранов (Тай-Дзи, Ба-Гуа и Тун-Бей), Симо Тошолов (Чуо-Дзяо и И-Цюан/Да-Чен-Цюан), сифу Славян Митков (Удан-Пай), сифу Александър Иванов (Удан-Пай и Тай-Дзи-Цюан), сифу Светослав Сомов (Тай-Дзи-Цюан стил Чън), сифу Станчо Станев (Нан-Цюан и Шаолин-Цюан), сифу Тихомир Тодоров (Тай-Дзи-Цюан и Син-И-Цюан) и др. Благодарение на всичко това започна едно по-систематично обучение в Кунг-Фу, но и много проблеми останаха нерешени.

    В организационен план БФУШУ беше горе-долу единно от 1990 до 2006 г., за разлика от много други организации на бойните изкуства у нас, които се разцепиха и разроиха. След 2006 г. и БФУШУ се разцепи и то на три части – първо се появи една асоциация, която не разви дейност, а част от клубовете станаха независими. През 2013 г. се появи втората федерация – Българска Федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ), в която акцентът се постави на традиционните стилове и най-вече видовете двубои (Сан-Да, Сан-Шоу и Лей-Тай). БФУШУ реши да върви по програмите на Международната федерация по У-Шу (IWF) и да развива предимно модернизираното спортно У-Шу, а независимите клубове тръгнаха в трета посока.

    Каква е картината към днешна дата; в страната има общо около 70-80 клуба и школи развиващи Кунг-Фу/У-Шу. Част от тях са обединени в двете федерации – съответно БФУШУ (около 10 клуба), БФКТ (около 15 клуба), асоциацията на Станислав Багалев по Уин-Чун Кунг-Фу (около 5-6 клуба), Фамилния Ян стил на Тай-Дзи-Цюан оглавяван от Тихомир Тодоров (около 5-6 клуба), школите по Ба-Гуа на Шън Фей (4-5 клуба) и останалите са независими клубове, групи и школи. Последната група е най-разнородна, защото обединява както регистрирани клубове (някои членуващи във външни организации или към някои школи в чужбина), така и неформални групи и свободно трениращи. Упражняват се около 15-20 стила: Уин-Чун-Кюн, Тай-Дзи-Цюан (стилове Чън, Ян, Уу, Ли), Син-И-Цюан, Ба-Гуа-Джан (стилове Лян, Чън и Гао), Нан-Цюан, Тун-Бей на фамилия Ма, Чуо-Дзяо, Шаолин-Цюан, Кунг-Фу Тоа, Сан-Да (Сан-Шоу), Шондонг, Во-Виетнам, Фей-Ин, Удан-Пай, И-Ли-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан и др. Тук искам да обърна внимание, че в някои школи се упражняват повече от един стил, така, че бройката стилове да не ви стряска.

 

    Проблемите на тези школи и клубове са от най-различно естество. Първо искам да започна с по-разпространените и по-пулярни стилове (Уин-Чун, Шаолин и Тай-Дзи). За тях има забележителен масив от информация, множество школи и организации в чужбина и достатъчен брой майстори на Запад. В това се състои и проблема – много вождове, големи интриги, търкания между школите и инструкторите, разногласия по отношение на методиката и не на последно място разводняване на материята в следствие прекаленото разпространение, популяризация и съответното отдалечаване от първоизточника. Не толкова разпространените стилове като Син-И, Ба-Гуа, И-Цюан, И-Ли-Цюан и Тун-Бей като че ли са в по-добра позиция, защото няма това разводняване и противоречия, а информацията за тях е автентична и в достатъчен обем. Освен това тези стилове имат и много общи приниципи и преливат едни в други допълвайки се и без конфронтация, което е чудесно.

    И накрая по отношение на стиловете искам да засегна проблема с редките и фамилните стилове. Проблемът с тях е липсата на достатъчно информация – идва майстор и дори да стои по-продължителен период или периодично да идва за семинари – показва ограничен брой техники и неща от стила и си отива. За повечето от тези стилове няма достъпна справочна литература, липсват и учебни филми или ако ги има са много редки. Така че остават само преките наставления на майстора, това което е показал и записките, които си водите по време на обучение (ако предвидливо ги водите след всяка тренировка) – крайно недостатъчно както и да го погледнете. По личните ми наблюдения такива редки стилове, дори и да са много интересни и оригинални, не издържат проверката на времето и отмират без да пуснат корен. Пример за това у нас са виетнамските стилове, които преподаваше на времето Вин във ВИТИЗ, Беги-Те-Кион, който преподаваше корейския майстор Хван Джън Нам, стилът Мяо-Дам („Черна котка”), латиноамериканското Кемпо, преподавано от Регеро Гонзалес и стилът Фей-Ин, преподаван от покойния сифу Герман Винокуров и неговите ученици преди около 20 години – те почти изчезнаха до един, което е факт.

    Единственото изключение от горните примери е школата на Красимир Василев (от гр. Стара Загора; той преподава и в чужбина), който развива различни виетнамски стилове, подобни или производни на Кунг-Фу, такива като Шон-Донг, Воо, Виет-Во-Дао, Во-Винам (Во-Виетнам) и др. Това се дължи на факта, че той е имал по-дълъг контакт с виетнамски майстори и практикуващи и с изследователски подход задълбочено изследва историята и спецификата на виетнамските школи, като го прилага пряко в практиката. Като всички нас той е практикувал различни бойни изкуства и това е обогатило безспорно неговата цялостна подготовка. Василев е от по-старото поколение майстори и с него се знаем още от 1978-79 г., когато бях студент в Стара Загора. Той е и много добър организатор и е доказал качествата си, когато действаше активно в БФУШУ през 90-те години на миналия век.

    Много важно е също за практикуваните стилове да излизат и книги на български език. Такива например излязоха за „Желязната Длан”, Шаолин-Цюан (Северен и Южен Шаолин), Син-И-Цюан, Тай-Дзи-Цюан (Чън и Ян), Ба-Гуа-Джан, Нан-Цюан, Цин-На, „Тоягата на шаолинските монаси”, Да-Чен-Цюан, брошури за Шондонг, Во-Виетнам, книги за Ци-Гун и др., които са спомогнали според мен не само за развитието и разпространението на Кунг-Фу, но са повлияли и върху много практикуващи други видове бойни изкуства като Карате, Таекуондо, Хапкидо, Айкидо, Джу-Джуцу, Тай-Бокс и Кик-Бокс.

 

    Накрая искам да дискутирам и анализирам един специфичен проблем за школите и клубовете, които се капсулират по една или друга причина. Това важи най-вече за школи и групи извън двете големи федерации, за които говорих по-горе. Това капсулиране е два вида – в рамките на съответната малка организация, филиал или не, на по-голяма международна организация и капсулиране на отделни школи и групи, някои от които неформални. Основния проблем на ръководителите на такива школи и практикуващи е от психологично естество и се изразява в това: „моя стил е най-добър”, „на останалите Кунг-Фу-то не струва”. Нищо по-грешно от това, а следващата стъпка като продължение е превръщането на школата или групата във вид секта със всички произтичащи негативи от това. Наблюдавал съм доста такива школи и имам преки впечатления. Тези хора не са широко скроени и не могат да схванат простата истина, че всички стилове в Кунг-Фу са взаимно свързани – исторически, философски и културно. Кунг-Фу е като едно дърво с общи корени и ствол и стотици разклонения. Стилът в случая не е толкова важен, а са важни единствено уменията – или има Кунг-Фу или го няма; средното положение на това е доста посредствено и жалко. Няма значение дали се състезавате или не, дали ви интересуват федерациите и организациите и т.н. Истината за китайските бойни изкуства не може да бъде представена напълно само от една школа или стил, но ако сте разбрали едно, значи сте разбрали всичко..... Нещо повече, ако не сте разбрали нещо във вашия стил, можете да го разберете или схванете чрез сродни или други стилове на Кунг-фу – те невидимо са свързани и взаимно се подпомагат така да се каже. Учете се също от грешките на другите и от вашите собствени грешки, а това няма как да стане ако се капсулирате и изолирате. Китайците казват: „Всеки, който те критикува ти е учител”! Както се изразяваше на времето един майстор, практикуващ два различни стила: „От съседната планина можеш по-ясно да видиш своята”! В това отношение има чудесна китайска поговорка:”Има три вида истина – моята истина, твоята истина и Истината”! Кой разбрал, разбрал......

    Капсулирането и изолацията на школата от Кунг-фу общността най-често се дължи на комплекси и показва слабости от страна на преподавателя и инструктора. Кунг-Фу общността, школите и клубовете, които са свързани са един жив организъм и много по-добре еволюират и се развиват, защото информацията тече двупосочно, можете да си „сравните часовника” с другите, даже и тяхното Кунг-Фу да не е толкова добро. Това е хранителната среда за развитието на Кунг-Фу. Също така се създава полемика, обменя се опит, информация и могат да се тестват уменията по един сравнително цивилизован начин – било чрез тестове, учебни двубои, „бутащи ръце” или „лепкави ръце” или чрез състезания и демонстрации.

    Сами разбирате, че в една кратка статия трудно могат да се засегнат всички проблеми на българското Кунг-Фу; ако трябва да обобщим, необходимо е да се върви към обединение и усъвършенстване, а не към конфронтация и разединение – това зависи от всички практикуващи, учители, майстори и инструктори. Бъдещето ще покаже дали съм бил прав........ Във втората част ще бъдат засегнати някои специфични въпроси свързани с тренировката, Ци-Гун/Ней-Гун и методиките използвани в традиционните стилове, както и някои специални раздели за работа с уреди. Ще бъде обсъдена и китайската традиция на школи и комуникация; не само в Китай, но и в китайските общности извън Китай (т.нар. "хуацяо"), които наброяват над 70 млн. души.

  (следва 2 част)

 

                                    

 

София, 29.08.2016 г.

Категория: Общи статии | Добавил: Доктора (29.08.2016)
Просмотров: 335 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
avatar
Меню сайта
Категории раздела
Общи статии [18]
Син-И-Цюан /"Бокс на насочената воля"/ [17]
Ба-Гуа-Джан /"Дланта на 8-те мистични триграми"/ [11]
Тай-Дзи-Цюан /"Бокс на Великия Предел"/ [3]
И-Цюан/Да-Чен-Цюан /"Волеви бокс"/ [1]
Традиционни Кунг-Фу оръжия и др. [15]
Духовна култура, философия, Ци-Гун/Ней-Гун и езотерика [7]
Други стилове на Кунг-Фу и традиционни бойни изкуства [5]
Здраве и дълголетие [6]
И-Ли-Цюан /"Духовен и физически бокс"/ [3]
Кали/Арнис/Ескрима [7]
Вход на сайт
Поиск
Друзья сайта
  • Создать сайт
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz
  • Статистика

    Онлайн всего: 1
    Гостей: 1
    Пользователей: 0