Превод - Тайдзицюан Център Ба Лин
Мечът е едно от най-древните оръжия в Китай. Като потвърждение на това служат много исторически записи. Например, в древния летопис “За царуването на Императора”, има такива строфи: “Императорът, стоейки на върха на планината, изсича с меден меч надписи по небето.” В наши дни в Китай при разкопки са намерени медни мечове от епохата Шан /1711 – 1066 г. пр.н.е./, чиято дължина е 25 см и повече приличат на кинжали. Такива образци с малки размери в историята на металическите мечове са били използвани около три хилядолетия. До епохата на династия Западна Джоу /11 век пр.н.е./, по време на военни действия главно място се отделяло на транспортните средства, както и на копия с куки, обикновени копия, алебарди и други дълги оръжия. Мечовете били привилегия на знатните особи и се почитали като символ на властта. В периода на Чунцю и Джанго /770 – 221 г. пр.н.е./ войните се увеличили и като следствие на това дошло развитието и изменението на оръжията. Мечът започнал да заема все по-важно и важно място. През този период значително се подобрило качеството на изработваните мечове, тяхното количество и разнообразие, появили се изкусни в тяхната изработка майстори. В периода на Трите царства майстори от Царство У /222-280 г. пр.н.е./ изобретили особена сплав от мед, чрез която достигнали до високо майсторство в изкуството на изработката на мечове. Археолози са намерили двадесет меча от тази епоха, които са престояли под земята почти 2000 години. Те не са затъпели и не са ръждясали и дори са съхранили изящните си шарки, което говори за високото ниво на технология, използвана от древните майстори. Освен това, в периода на Чунцю и Джанго стремително се развивала техниката и теорията на сраженията с меч, широко били разпространени занятията по фехтовка. По това време битките са били основно ръкопашни. Тази практика на “близък бой“ рязко се отличава от съвременната форма на водене на война. В записите на Я Дзи се казва: “воинът с меч отразил атака на три хиляди човека, сражавайки се ден и нощ. Убил и ранил над 100 човека.” В “Книгата на Хан” има такива редове: “Князът на Царството У има добър меч, неговите васали имат много резки и открити рани по своите тела и лица, получени по време на бой с мечове.” В онези времена, когато хората се отнасяли почти с безразличие към живота и смъртта и дори оръжието не гарантирало безопастността, практикувало се изкуството за владеене на меча. Като следствие на развитието и усъвършенстването на техниката на произвеждане на мечове, се развила и теорията на изкуството за владеене на меч /дзиен шу/. Така в записките: “За меча” се казва: “владеещият меч показва пустота, открива острота, след това се издига, от началото до края.” Това описание обобщава способите на водене на бой с меч на високо ниво. В записките “Чун Цю” има разказ за жената-воин: “Веднъж се провеждало съвещание на княза на Царство Ю и сановника на царство Циан. Един от съветниците им представил жена, която владеела Кунг-Фу и съвършено владеела меч. Той препоръчал князът да я поканил да обучава воините. Жената, представена пред княза, точно и пълно му разказала теорията на изкуството за владеене на меч: “Това знание е много фино, в него има скрит и дълбок смисъл. Ръката е като у воин с пика, нужен е силен вътрешен дух, пълно спокойствие, от кротката жена трябва да изскочи безстрашен тигър, външната форма е очакване, воинът като че ли изпревара формата и хваща сянка, диханието е както обикновено, не трябва да се сдържа, и надлъж и нашир върви против течението, отговаря, без да слуша въпроса.” Освен това, тя изпълнила великолепен танц, по време на който се виждало само свистенето на меча, който летял около нея като метеор. Като видял това, князът запляскал с ръце и й присъдил титлата “Жена на Царство Ю”. Този разказ живо демонстрира нивото на развитието на изкуството на владеене на меча през тази епоха, проникването му сред народа и изучаването му както от мъже, така и от жени. Разказите по времето на династиите Цин и Хан /221 г.пр.н.е. – 220 г.н.е./ са пълни с описания на сражения с къси и дълги мечове. По това време са са прославили майстори на изработката на мечове: Ху Джанджун, Ван Ю, Ши А и др. Много известни учени от това време като Жу Цима Сянжу и Дун Фан Шо от детството си са се занимавали с меч и са достигнали до високо майсторство. Придворния майстор Цао Бу описва в своята кника “Предисловие на церемонията” един генерал, който имал големи способности в Кунг-Фу и воинското дело. Този човек бил голям любител на пийването, но това не му попречило да достигне голямо майсторство в изкуството на владеене на меча. В епохата Хан, освен различните форми на фехтовка са започнали да се появяват упражнения – “форми” /таолу/ за един човек. А в епохата на Западен Хан /206 г. пр.н.е. – 8 г. н.е./ различни форми на танц с оръжие започнали да се използват в театрални представления. След династия Дзин /265 – 420 г. н.е./ мощ набират такива религии като будизма и даосизма. Това също не попречило на съществуването на старинния обичай за занятия с мечове. Започнало съединението на религиите и военното изкуство. Занятията с мечове дори придобили оттенък на тайнственост, след като последователи на даоското учение достигнали с помощта на алхимията и на тренировките с меч вечна младост /осъществили отдавнашната мечта на човека за вечна младост във вълшебна страна/. Даоският монах Дао Нун Дзин, живял в периода на Южната династия /420-589 г./, получил званието генерал и правото да постъпи на служба в Императорските покои. Един отшелник, живял през същия този период и известен под името “Истинският човек, даряващ слънце” в своята книга “Острият меч на древната епоха” подробно разказва историята на развитие на меча и описва съчетанието на религията и бойното изкуство по това време. В епохата на Танската и Сунската династии /618 – 1279 г./ изкуството на владеене на меч продължило да се развива. Императорският двор, приближените към него, издигнатите във военното дело и представителите на различни религии, всички без изключение, са се стремили към успехи в изучаването на бойни изкуства, в това число и на меча. Известният придворен поет Ли Бай наричал себе си: “Петнадесет сполучливи дуела – тридесет удачни статии”. Поетът Лу Ю наричал себе си: “Придобилият необичайна смелост след десет години занятия с меч”. Те са били не само литературни светила, но също така и “преизпълнени с дух изпълнители с дълъг меч”. Известният художник У Дао Дзи и калиграф Джан Сю, под впечатлението от наблюдаван танц с меч, създали художествено-калиграфското произведение “В помощ на духа”, което е считано за нова стъпка напред в развитието на изкуството на живописта. Тези факти свидетелстват за това, че изкуството на владеене на меча съществувало не само като вид бойно изкуство, но също така като източник на вдъхновение и сила за укрепване на духа. По същото това време упражненията с меч започнали да се разпространяват и сред средите на обикновените хора. В записките на онова време четем: “селяните, използвайки всяка свободна минута, устройвали дуели с меч и непрестанно ги гледали”. Сунският поет Су Тун По сърдечно приветствал, поддържал и възпявал народното Кунг-Фу. Владеейки меча като доблестен воин, селянинът винаги ще съумее да се защити. Изкуството на владеене на меча широко се разпростряло и при представленията на улични актьорски трупи. Две актриси от онова време Гун Сун Данан и Ли Ши Енан имали големи способности и особено добре изпълнявали танци с меч. Поетът Ду Фу описва тяхното представление така:
“Мечът на красавицата пронизва въздуха
Скръбните планини се преобразяват
По равната повърхност на нощното море
Лунната дръжка преминава с ярък блясък.”
Излизайки на театралната сцена, мечът започва да се слави с приказни свойства. Той се счита за добро и просто средство в борбата с нечистите сили и в започващите да се появяват тогава рицарски романи /в разказите за майстори на Кунг-Фу/, където именно с помощта на меча главните герои са удържали победа над злите сили. По време на династията Юан /1279 – 1368 г./ по пътя на развитието на Кунг-Фу били издигнати множество препятствия. Императорът издава указ за строга забрана на колекционирането на оръжия и тренировките с тях: “В обучението във военно изкуство се използват само тояги.” Чрез този указ било преустановено разпространението на бойните изкуства с употребата на оръжия. Един от върховете на своето развитие Кунг-Фу бележи през епохата на Династия Мин /1368 -1644 г./. През този период се появяват много клонове и направления. Без значение, че по това време вече широко било разпространено и се използвало огнестрелното оръжие, Кунг-Фу във военното дело не изгубило своето значение. Много известни генерали от това време в своите трудове отделно са описвали всяко направление в Кунг-Фу с оръжие и без, в това число и с меч. Още по-значимо било значението на Кунг-Фу като способ за укрепване на здравето и поради тази причина продължило да се разпространява във всички слоеве на обществото. По време на управлението на династия Цин /1644 – 1911 г./ изучаването на Кунг-Фу нееднократно било забранявано. Хората започнали да се занимават тайно, а както е известно “забраненият плод е най-сладък” – Кунг-Фу се разпространявало сред все повече и повече хора. Едновременно с това възникнали множество школи из цялата страна, родили се такива стилове като Удански меч, Шаолински меч, Тай-Дзи меч, Ба-Гуа меч и други. Изкуството на владение на меч /дзиен шу/ изисквало сложен, самобитен характер, но заедно с това мечът вече не заемал толкова важно място във военното дело, каквото му се отделяло в древните времена. Майсторите, които в съвършенство владеели този вид изкуство станали голяма рядкост. Това се обяснява с недостатъците на наследственото предаване на знания и загубата на индивидуалност на меча – неговата зависимост от други стилове и превръщането му в просто оръжие за разнообразни видове и форми. Но всичко това не принизява ролята, която мечът изиграва в историята на развитието на бойните изкуства. Изминавайки пътя от простото фехтуване до изпълнението на сложни форми, той достига до главните цели на Кунг-Фу – спомагане за развитие на духа, изостряне на всички чувства и укрепване на здравето. В периода на Гоминдановското управление, без значение, че под негов призив за “популяризация на националната култура” са били създадени няколко общества, Кунг-Фу не намира нужната поддръжка и внимание. Майсторите не били поддържани в материален план, масовите мероприятия имали стихиен характер. Съхранилата огромни исторически традиции култура Кунг-Фу, била пред последен дъх. След образуването на “Нов Китай” Кунг-Фу залегнало в национална програма за физическа подготовка, било систематизирано, стъпвайки на основата на наследствеността и достигнало до небивал подем в развитието си. Любовта на народа към Кунг-Фу се удвоила и масовостта достигнала огромни мащаби, техниката и съдържанието се обогатявали с всеки изминал ден. Основните съвременни форми с меч се отличават с пластичност и ловкост, красота и изящество, сила и лекота на промяната, твърдост и непрекъсната свобода. Ненапразно една пословица в Кунг-Фу гласи: “Нож, като разярен тигър, меч, като горящ феникс.” Чрез своите ярки особености и мощно въздействаща сила, изкуството на меча привлича все повече и повече любители. Сега съществуват неизчислимо множество стилове. Тук ще споменем само най-разпространените от тях: Кун У меч, Тай Дзи меч, Сан Цай меч, Сан Хъ меч, Лун Син меч, Ба Гуа меч, Ба Сян меч, Чун Ян меч, Ци Син меч, Фей Хун меч, Дзи Син меч, Лян Хуай меч, Лун Фен меч, Ши Сан меч, Пиян меч и т.н. и т.н. За да бъде облекчено провеждането на състезания, в последно време била съставена ясна класификация на стиловете и формите, установени били правила на състезанията. Били внесени някои изменения във формите, било “отхвърлено старото и прието новото”, с цел да се укрепва здравето и да има развитие. Съвременните занятия с меч се делят на три основни групи:
1. Форма за един човек /таолу/
2. Дуел /двубой/
3. Колективно изпълнение
Основа за занятията се явява формата за един човек, която от своя страна може да бъде с един или с два меча. Формите с един меч се изпълняват основно с дясната ръка, но понякога и с лявата. Мечът се държи между палецът и показалецът. Има и такива форми, в които мечът се държи с двете ръце. При формите с два меча, особено важна е координацията и съгласуваното движение на цялото тяло. Всеки способ има своите особености. Съществуват два основни стила в изкуството на владеене на меч : “подвижен меч” и “мощен меч”. “Подвижният меч” се отличава със способност за изменения и използването на сравнително неголяма сила. Необходимо е хармонично съединение на стъпките, тялото и меча. “Местейки се и извършвайки непрекъснато изменение на движението, настъпвайки, като се предотвратява нападението, съсредоточване на волята, съединяване на духа с меча. Така се достига до победа.” “Мощният меч” се нарича още “стоящ меч”, особеностите при него се състоят в ясно разграничените действия и високата ритмичност, тежки устойчиви стъпки, пълни със сила, много балансиращи движения за изящни форми. В традиционните варианти на тези стилове различията не са така явни, както в спортните направления. Спортният меч със своето очарование привлича хората към занимания с физическа култура и играе важна роля в развитието на спорта. Той е изключително популярен и разпространен в Китай, и е любим вид спорт на много хора.
ПРОИЗХОД НА УДАНСКИЯ МЕЧ
Единствената цялостна разработка за Уданския меч е написана през 1922 година. В книгата четем: “Основател на стила е Сян Фей /Джан Дзи или Джан Цунши/. Неговите дълбоки, кристално чисти думи идват към нас от епохата Сун. Учителят преподавал охотно покритото с мистика знание. Съвремениците му са го наричали Немърливия Джан, заради неговия винаги неугледен вид. Веднъж Сунският Император Хуай Цон тръгнал на поход срещу безчинстващи на север разбойници. И изведнъж пътят му бил преграден от тълпа главорези. Сян Фей хванал своя меч, известно време се виждало само летящото острие. Всички разбойници били убити. Вестта за майстора се разнесла из цялата империя. По време на управлението на Император Юан Шун, учителят обучавал осем ученика в Уданските гори. В последствие се появил и девети ученик на име Джан Сун Си. Той станал продължител на традицията. За това свидетелстват много исторически записи, в които за Джан Сун Си се говори като за “най-знаменитият майстор по време на управлението на Дзя Дзин". Сун Уейи се явява основоположник на школата в Удански меч през съвременната епоха. Той е посветил целия си живот за продължение и развитие на наследените традиции. Кръг изследователи на стила от провинция Ляонин разкрили следните сведения: “Сун Уейи, с първо име Дъ Ху, е роден 1855 г. в околията Бей Джен, провинция Ляонин. По националност е манджур. Неговият баща е бил много близък с майстор Е Хъ, в чието семейство от осем поколения се предавало от баща на син изкуството на владеене на Удански меч. Дъ Ху учил 15 години при този майстор. В първата година от управлението на император Хуан Ху, той преподавал в армията, а през 1922 година, вече болен написал книга. По това време той срещнал Ли Дзи Лин, който станал негов ученик. През 1925 година, връщайки се в родината си, Сун Уейи умира, след като бил посветил целия си живот в систематизирането и разпространението на стила. Ли Дзи Лин /1884 – 1931/ - един от най-известните сред съвременните майстори на Удански меч, се е родил в провинция Хъбей, и от дете изучавал Кунг-Фу. Започвайки от 1926 г., изцяло е посветил живота си на популяризацията на Кунг-Фу. Бил е заместник управител в Централната Федерация по Кунг-Фу. Основал е федерация в провинция Шандун, оглавил е работата по организация на състезания в Ханджоу и Шанхай. Изучавал “форми” за упражнения, определил и класифицирал основни движения, създал 13 основни базови движения за форма с меч: изваждане, отвеждане, държане, форма, колене, фехтоване, допиране (контакт), раняване, отклоняване, натискане, сечене, прерязване, почистване. Той с всички сили популяризирал Уданския меч и възпитал много ученици, благодарение на него стилът направил голям скок в развитието си и получил повсеместно разпространение. Сега Уданският меч се ползва с популярност не само в Китай, но и зад неговите граници. В съвременния период освен Сун Уейи и Ли Дзи Лин се появиха още ред майстори: Лин Джиюан, Ли Цинлан, Ли Юлин, Хуан Юантун, Ъ Дами, ген. Ли Дзинлин и други. Всички те се явяват продължители и двигатели на стила. В процеса на развитие са натрупани знания и били подобрени структурите на формите.
ОСОБЕНОСТИ НА УДАНСКИЯ МЕЧ
Стилът на Уданския меч се явява не само въплъщение на дълбоките традиции на Китай и особеностите на изкуството за владеене на меч, но и стил със свои своеобразни теория и техника. Съвременният теоретик на У Шу Сю Джидун в своята книга: “Теория и нюанси на У Шу” пише, че “в стила на Уданския меч по съвършено нов начин се съчетават “кръста” в Тай Дзи и “стъпките” на Ба Гуа. Уданският меч се явява квинтесенция на теорията на У Шу. Формите в стила укрепват здравето и духа. Принципите на изменение на Тай Дзи и Ба Гуа присъстват в Уданския меч. “Неизчерпаеми изменения” – централен принцип на вселената, а така също ръководен принцип на изкуството за владеене на меча. По време на дуел “избягват се фехтованията, острия ъгъл го поема правия; прави се кръг и се обхожда; два меча образуват ъгъл, т.нар. триъгълник.” По време на дуел с каквото и да е оръжие, двете страни атакуват. Атаката не трябва да се среща и отразява, не трябва да има взаимна борба. Действията трябва да се опират на пустотата, винаги да попадат в целта, “без да се докосва небето, да се влезе през червената врата” “Без да се докосва небето”, означава да не се използва груба сила по време на дуел, а “да се влезе през червената врата” – ударът да попада точно в целта. Това е тактически принцип на стила. Още една основа – сливане на духа и на меча. “Мисълта достига меча и силата протича през острието, а ци достига до края му.” Мисълта, силата и духът задължително присъстват в доброто изпълнение на движението. Със спокоен вид трябва да се изчака /спокойствието се достига чрез съсредоточаване на волята/. Движението започва от мисълта. В движенията трябва да се достигне до затвърждаване на духа и затаяване на диханието. За да се победи в дуел е нужно да се използва всеки пуст промеждутък. Това е основен принцип на майсторството. Уданският меч се слави с богатство от изменения, не само движения назад – напред, наляво – надясно, но и скокове и премятания. Всичко това трябва да бъде направено леко, бързо и уверено. “Движете се като вятър, но с увереността на огромна планина. Току-що си започнал движението и вече си го завършил. Излети като птица, превърти се, без да докосваш земята, не бъди разпален. Бъди лек като вятър, мечът не трябва да се вижда. По време на хилядите изменения трябва да се вижда само блясъкът на меча, не човекът.
