С кръв и сланина закалявали стоманата на ножовете някога. Така остриетата придобивали не само твърдост, но и достатъчна еластичност, твърди известният пловдивски майстор Кирил Коликов.

Неговият учител бай Димитър Димитров му разказвал легенди за това как са разсичали домашни животни с нагрят до червено дълъг нож, за да се получи добра закалка. Тайната е във високото съдържание в кръвта на белтъци (албумин, гамаглобулин и фибриноген), захариди, липиди и редица нискомолекулни органични и неорганични съединения, които при контакт с желязното острие облагородяват повърхностния му слой и подобряват неговата устойчивост. Сланината пък забавя отдаването на топлината на загрятото желязо, а при подходящо съдържание на въглерод и други легиращи добавки допринася за по-добро закаляване.

Тази технология отдавна вече не се практикува, но днешните майстори-ножари не престават да правят експерименти, за да не забравят традициите на своите предшественици.

Ножарството е един от най-трудоемките занаяти. За да се изработи хубав нож са необходими над 160 различни технологични операции, свързани с механична и термообработка на стомана, дърво, кост, седеф и цветни метали. В миналото ножарският занаят е наричан калъччийство или бучакчийство.

Изследователите на националните ни традиции в областта на художествените занаяти класифицират българските ножове в няколко групи в зависимост от прякото им предназначение: женски ножове, наричани кундрета или пъпни ножчета, ергенски ножове, домакински ножове, овчарски ножове, ловни ножове, ками и ятагани.

Що е то кундре? Това е сгъваемо късо ножче със закривено острие, което в задната си част има халка. Нашите прабаби ги носели вързани на шарен шнур, пуснат в страничната цепка на фустата. Служели главно за битови цели и по-рядко за самоотбрана. Наричали са ги още пъпни ножчета, защото с тях рязали пъпа на новороденото.

Ергенският нож бил най-елегантният от всички. Блестял с украсена дръжка и тънко 15-20-сантиметрово острие. Бащите купували такъв нож на синовете си, когато считали, че са навлезли въз възраст за женене. Ергенският нож придавал самочувствие и затова бил най-шарен. По острието нанасяли геометрични или други декоративни елементи. Чирените изработвали от кост или орехово дърво и върху тях нанасяли инкрустации и апликации от метал, кост и седеф.

Домакинските ножове не се украсявали богато, но майсторите държали на високото качество на материалите за острието и дръжката. Кокалената, пластмасовата и металната дръжка не били за предпочитане. При допир с мазнини и кръв те не осигурявали добро сцепление с ръката. Най-добре за тази цел пасвали дръжките от орехово дърво. Те попивали мазнините и с тях се работело надеждно.

Наричали овчарските ножове каракулаци. Приличали на ориенталските ятагани – с лека извивка напред на острието, дълго 30-50 см. Често чирените на дръжката им се разтваряли назад, образувайки уши.

Най-мъчни за изработка били ловните ножове. Освен с висока функционалност те се отличавали и с богата орнаментна украса по дръжката, острието и канията. Обикновено изработвали каниите от естествена кожа. Украсявали ги чрез щамповане с нагорещени метални форми.

ВАЛТЕР ТЮФЕКЧИЕВ